Пътят на дракона
- Автор: Ейбрахам Даниел
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на дракона». Краткое содержание книги:
— Боже! — промълви тя.
— Добро е, нали? — каза Сандр.
Тя се ухили и отпи още една дълга глътка. После още една. Топлината се плисна из стомаха ѝ, оттам се ливна към ръцете и краката. Върна неохотно меха на Сандр.
— Това не е всичко — каза той. — Имам нещо за теб.
Бръкна под наметалото си и извади брезентова торба. Платът миришеше на прах и старост, нещо издрънча в торбата, когато Сандр я остави на снега. Очите му искряха на лунния светлик.
— Бяха в един склад отзад. Имаше и други неща. Всъщност Смит ги намери, но аз се сетих за теб и го убедих да ми ги даде.
Измъкна от торбата напукан кожен ботуш с връзки отпред. Към подметката му беше прикрепено парче ръждясал метал, тъмен и петносан освен по протежение на най-долната си част, която беше почистена и прясно наточена.
— Някога карала ли си кънки? — попита Сандр.
Ситрин поклати глава.
Сандр извади другия ботуш, после и още един чифт от торбата. Старата кожа сивееше на мъждивата светлина. Ситрин отпи още една глътка вино.
— Големи са — каза той, — но аз сложих малко пясък. Пясъкът е подходящ, защото се мести по формата на крака ти. А парцалите стават на топка и убиват. Хайде, пробвай ги.
„Не искам“ — помисли си Ситрин, но Сандр вече ѝ събуваше ботуша и изглеждаше толкова доволен от себе си, че сърце не ѝ даде да му скърши хатъра. Ботушът беше леден, а твърдата начупена кожа се впи в горната част на стъпалото ѝ, но Сандр стегна здраво връзките и се зае с другия ѝ крак.
— Научих се да карам кънки в Астерилхолд — каза Сандр. — Преди две… не, божке, преди три години. Тъкмо се бях присъединил към трупата и майстор Кит ни заведе в Калтфел за зимата. Толкова беше студено, че плюнката ти замръзва преди да е паднала на земята, а нощите бяха безкрайни. Но в средата на града има езеро, което замръзва цялото, от край до край. И всяка година хората там издигат зимно градче на леда. Къщи, кръчми, всичко. Като истински град.
— Сериозно? — каза тя.
— Страхотно беше. Готово. Мисля, че всичко е наред. Само да обуя и моите.
Ситрин отпи още една глътка от силното вино и топлинката му стигна чак до пръстите на ръцете и краката ѝ. Незнайно как и кога бяха успели да преполовят меха. Виното прати гореща вълна към страните ѝ. И към главата ѝ също, където всичко стана хем по-светло, хем по-размазано. Сандр сумтеше и дърпаше ботушите, остриетата на кънките дрънчаха. Струваше ѝ се невъзможно нещо толкова неустойчиво да свърши работа, но после Сандр затегна последната връзка, стигна със смешна походка до езерото и стъпи на леда. И само за миг се превърна в образ и подобие на съвършената грация. Краката му летяха, остриетата съскаха и оставяха дълги следи в леда. Тялото му се накланяше в меки дъги, устремяваше се ту надясно, ту наляво, Сандр стигна до отсрещния край на езерото, зави и се върна, ръцете му — грациозни като на танцьор.
— Не са толкова зле — извика той. — Хайде. Пробвай.
Още една глътка вино, после и още една за късмет, и Ситрин се измъкна от вълнения си пашкул. Студът я захапа моментално, но с притъпени зъби. Глезените ѝ се подгънаха, озадачени от този нов начин на придвижване. Стигна някак до брега на езерото, понечи да стъпи на леда, както бе направил Сандр, и падна. А той взе, че се разсмя.
— Първия път е трудничко — каза и наби спирачки до нея. — Дай ръка. Ще ти покажа.
След няколко минути коленете ѝ вече бяха свити под правилния ъгъл, ръцете ѝ бяха широко разперени, кънките ѝ риеха панически леда. Но не падна.
— Не се опитвай да ходиш — каза Сандр. — Изтласкваш се с единия крак и се плъзгаш с другия.
— Лесно ти е на теб — каза тя. — Знаеш как се прави.
— Сега знам. Но когато се учех, бях по-зле и от теб.
— Ласкател.
— Може би заслужаваш да те ласкае човек. Не, ето така. Точно така. Точно така!
Тялото на Ситрин схвана номера и тя с изненада откри, че се плъзга по леда. Не толкова изящно и уверено като Сандр, но почти. Ледът препускаше под нея, бял, сив и черен под лунния светлик. Нощта имаше вкус на силно вино и се лееше като пълноводна река край нея. Сандр нададе победоносен вик, хвана я за ръка и двамата набраха скорост. Кънките им дълбаеха бели нишки в мрака.
Откъм брега едното муле разкритикува веселбата им с пръхтене. Вятър, породен от собствената ѝ скорост, свиреше в ушите ѝ. А тя се въртеше, ухилена до уши. Възелът в стомаха ѝ беше само спомен, сън, нещо, което се е случило на друг човек. Падна още два пъти, но не усети болка, само ѝ стана смешно. Ледът беше облак, беше небе, а тя знаеше да лети. Небе, което скърцаше и пъшкаше под тежестта ѝ. Тя спря в центъра му и се сгъна в сложен, пък макар и възтромав реверанс, който Сандр възнагради с енергични аплодисменти.