Пътят на дракона
- Автор: Ейбрахам Даниел
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на дракона». Краткое содержание книги:
Кралят се отпусна назад, вода потече по ръцете му и потъмни косата му. Сапунена пяна се носеше по повърхността.
— Няма. Докато синът ми е при него, ще може да ми дава тон за песен, без да се главоболи със задълженията на трона.
— Пречупи го тогава — каза Досън. — Аз ще ти помогна. Можем и ние да си направим клика. Има мъже, които не са забравили старите нрави. Които жадуват за тях. Можем да ги съберем под крилото си.
— Можем, да, но с каква цел?
— Симеон. Приятелю. Сега е моментът. Точно сега Антеа се нуждае от истински крал. Ти имаш всички необходими качества. Не пращай момчето си при Исандриан.
— Моментът е неподходящ. Исандриан е във възход и всяка съпротива само ще налее вода в мелницата му. Предпочитам да изчакам, докато сам се препъне. Най-важно от всичко е да не поема по драконовия път. Ако успея да предам кралството на Астер без гражданска война, значи ще съм успял.
— Дори ако това не е истинската Антеа? — каза Досън. Пулсиращо главоболие събираше сила зад очите му. — Каква чест има в едно кралство, което е изгубило наследството си и се е предало в ръцете на тези надути самовлюбени деца?
— Ако беше дошъл при мен преди Терниган да му поднесе Ванаи на тепсия, може би щях да се съглася с теб. Но каква чест има в това да водиш битка, която не можеш да спечелиш?
Досън сведе поглед към ръцете си. Годините бяха удебелили кокалчетата му, студът бе напукал кожата около тях. Уханието на сапун подразни носа му. Приятелят му от детинство, неговият крал и господар, въздъхна и изсумтя, накиснат във ваната като немощен старец. А някъде в Остерлингов хребет Къртин Исандриан и Фелдин Маас пиеха вино и вдигаха наздравици. Смееха се. Мускулите на лицето го заболяха и Досън се насили да отпусне челюсти.
„Каква чест има в това да водиш битка, която не можеш да спечелиш?“ Думите висяха във въздуха помежду им. Когато се почувства сигурен, че разочарованието няма да се просмуче в гласа му, Досън каза:
— А къде другаде да я търсим, милорд?
Ситрин
След като драконовите пътища останаха зад тях, светът се сведе до два елемента — сняг и кал. Каруцата под Ситрин залиташе през ями и коловози, мулетата пред нея напрягаха мускули и се хлъзгаха постоянно, колелетата скърцаха мъчително и хвърляха ветрила от рядка кал, размачкана от фургоните отпред. Ситрин седеше, стиснала юздите в измръзналите си до безчувственост ръце, дъхът ѝ се кълбеше призрачно във въздуха. Ниските хълмове отстъпваха пред равнини, горите оредяваха и на тяхно място се ширеха покрити със сняг шипки и трънаци. През пролетта земята около Свободните градове беше зелена и жива, сега обаче изглеждаше пуста и безкрайна.
Подминаха поле с купи гниеща слама, тъжно свидетелство за трагедията на някой чифликчия. Лозов масив с десетки редове подпори, на които морно се облягаха почернели, мъртви на вид вдървенели лозички. От време на време в далечината пробягваше рогат елен в зимна окраска. Случваше се сърна да наближи кервана — истинско изкушение за каруцарите и охраната, които пускаха по някоя стрела с надеждата за прясно дивечово месо. Без успех, уви.
Ала най-вече беше студено. И щеше да става още по-студено, защото дните тепърва щяха да намаляват.
Водачът на кервана даде знак за нощувка при една изоставена воденица. Ситрин спря каруцата си край заледения вир, разпрегна окаляните си мулета и ги разтри до чисто, докато се хранеха. Слънцето висеше кървавочервено току над хоризонта. Опал намина да провери как се справя Ситрин с мулетата и изглежда остана доволна от видяното.
— Ще направим достоен колар от теб, мила.
Ситрин се усмихна и усети болка в спечените си от студа бузи.
— Колар може би — каза тя. — За достойнството не знам.
Опал вдигна вежди.
— Я по-весело. Утре може да настъпи краят на света, кой знае. Ще дойдеш ли да хапнем?
— Май не — каза Ситрин, навела се да огледа копитото на едното муле. Малката рана, която беше забелязала предния ден, още беше там, но поне не се беше влошила. — Не обичам да съм с тях.
— С тях?
— С другите. Мисля, че не ме харесват. Заради мен трябва да се влачат през снега и калта, вместо да мързелуват в Белин около огнището. А капитанът…
— Уестер? Да, той си пада малко мечок, нали? И аз още не съм му взела докрай мярката — каза Опал с глас сух, претеглящ, но и флиртаджийски някак. — Въпреки това, сигурна съм, че няма да те ухапе, освен ако не го помолиш.
— И така да е — каза Ситрин. — Предпочитам да остана при каруцата.
— Щом искаш. Ще ти донеса ядене.
— Благодаря ти — отвърна Ситрин, помисли и добави: — Опал?
— Да?
— Благодаря ти.
Жената от охраната се усмихна, прегъна коляно в насмешлив реверанс и тръгна обратно към мелницата. Ситрин се загледа след нея. Някой палеше огън в изоставената постройка и от каменния комин се издигаше тънка струйка пушек. Наоколо снегът грееше в златно, после в червено, а после изведнъж посивя. Ситрин наметна с одеяла двете мулета и си стъкна малък огън. Опал се върна с чиния зеленчукова яхния и царевични пеканки, после се отправи назад към гласовете и музиката. Ситрин понечи да я последва, но се отказа и седна отново край малкия огън.