Пътят на дракона
- Автор: Ейбрахам Даниел
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на дракона». Краткое содержание книги:
Докато яздеха към имението, снегът понамаля, ниските облаци изтъняха, накъсаха се и планините на изток се провидяха в пролуките. Миризма на дим се просмука във въздуха и спиралните кули на Остерлингов хребет се очертаха на юг. Каменният градеж — гранит и драконов нефрит — грееше на слънцето, а гирляндите от флагове около кулите създаваха впечатлението, че сградите са се накичили в чест на този рядък слънчев пробив.
Като домакин, Досън трябваше да надзирава приготвянето на дивеча. Не беше кой знае какво — просто трябваше да обикаля половин час кухните с радостна физиономия, но дори това му тежеше и бунтуваше душата му. Не намираше сили в себе си да се гмурне в организирания хаос от слуги и кучета. Стигна до широкото каменно стълбище, спускащо се към помещението с пещите, и остана там, свел поглед към дългите кухненски маси. На плотове покрай стената изстиваха пайове и самуни хляб, а една старица забождаше пера от фазан в печено свинско, оформено по подобие на птицата и глазирано до блясък. Горещият въздух ухаеше на печени стафиди и пилешко. Ловджиите донесоха трупа на елена и четирима млади мъже се заеха да го разфасоват, да втрият в месото сол, ментови листа и масло, да изрежат жилите и жлезите, които бяха останали след обработката. Досън гледаше всичко това, свъсил чело. Еленът бе така красив и благороден приживе, а сега…
— Съпруже?
От Клара се излъчваше онази особена любезност, която се появяваше на лицето ѝ в ранните стадии на умората. Очите ѝ грееха, а бръчиците около устата ѝ се бяха врязали малко по-дълбоко от обичайното. Само човек, живял години с нея, би забелязал разликата. Досън намрази още повече дворяните, задето са предизвикали този поглед в очите ѝ.
— Съпруго — каза той.
— Би ли… — каза тя и пристъпи към задния коридор. Раздразнение сви устните на Досън. Яд го беше не на Клара, разбира се, а на каквато там домашна катастрофа изискваше вниманието му. Кимна отсечено и я последва към сумрака и относителното усамотение на помещенията в задната част на къщата. Ала не беше направил и две крачки, когато го спря нов глас.
— Сър! Изпуснахте това, милорд.
Един от ловджиите стоеше на стълбището. Млад мъж с квадратна брадичка и открито лице, облечен с ливреята на дома Калиам. Държеше парчето отчупен покрит с потъмняла кръв рог. Слуга, позволил си да викне след барон Калиам, както се вика след дете, зарязало играчките си неприбрани.
Досън усети как лицето му се сгорещява, а юмруците се свиват.
— Как ти е името? — попита той и при звука на гласа му ловджията пребледня.
— Винсен, сър. Винсен Коу.
— Вече не си от моите хора, Винсен Коу. Събирай си багажа и до мръкване да си напуснал къщата ми.
— М-милорд?
— И бой с камшик ли искаш да добавя, момче? — извика Досън. Кухнята долу изведнъж утихна, всички очи се обърнаха към тях, а после всички побързаха да си намерят работа.
— Не, милорд — каза ловджията.
Досън се обърна и закрачи към тъмата на коридора, следван от Клара. Тя не го смъмри за избухването. Когато стигнаха до сенките на стълбището, се наведе към него и прошепна почти в ухото му:
— Когато се върнахте, Симеон поиска топла баня и вместо да изритам всички други от сините стаи, накарах портиера да приготви къщата на Андр. Онази до източното крило, сещаш ли се? Там е по-уютно, а и има от онези хитроумни малки тръбички, които поддържат водата топла.
— Добре си направила — каза Досън.
— Наредих да не пускат там никого. Освен теб, разбира се. Знаех, че ще искаш да си поприказваш с него на спокойствие.
— Не мога да се натреса, докато кралят се къпе — каза Досън.
— Напротив, можеш, скъпи. Просто му кажи, че съм забравила да те предупредя за разместването. Специално споменах, че обичаш да си почиваш там след лов, така че кралят няма да се изненада. Освен, разбира се, ако не попита слугите и те не му кажат, че предпочиташ сините стаи. Но подобно любопитство би било проява на лошо възпитание, а Симеон не е такъв, нали?
Досън усети как от раменете му пада тежест, за чието присъствие се беше догаждал само отчасти.
— С какво съм заслужил съвършена съпруга като теб?
— Чист късмет — каза тя и смътна усмивка си проби път през любезната ѝ фасада. — А сега върви, преди кралят да е приключил с банята си. Аз ще се погрижа за онова ловджийче, което ти току-що напъди. Прислугата би трябвало да знае, че не е разумно да те занимава с дреболии, когато си в лошо настроение.
Къщата на Андр се намираше в границите на имението, сгушена до параклиса встрани от главните сгради. Синайската поетеса, чието име носеше къщата, беше живяла там по времето, когато Остерлингов хребет бил седалището на крал със слабост към изкуството на по-нисшите раси, а Антеа било името на дребен благороднически род на половин ден път езда северно оттук. Нито една от поемите на Андр не беше оцеляла през вековете. Единственият белег за съществуването на поетесата беше малката къща, която носеше нейното име, и релефен надпис в камъка над вратата — ДРАКАНИ САНТ ДРАКАС, — чието значение също беше забравено.