Да започнем отначало

— Мислех, че искаш да гледаш този филм.

— Нали ме познаваш, обичам да си драскам, докато гледам. — Преструвам се, че рисувам нещо в бележника.

— Нима? — Фиона ме гледа втренчено за миг, сякаш не е напълно сигурна какво да ме прави, после се обръща към телевизора.

Започвам да се успокоявам. Чувствам се малко виновна. Не ми харесва да се преструвам пред нея, но не мога да й кажа истината, нали? Откъде въобще да започна, ако се опитам? И кой ще ми повярва?

Облегната удобно на възглавниците, гледам екрана. Той е абсолютно черен, сетне се появява текстът: „Имало едно време в една далечна галактика…“ И първите акорди от музиката, която никой на света не може да сбърка.

— Я, чакай малко! Та това е „Междузвездни войни“ — надава Фиона вик, пълен с удивление.

— Всъщност заглавието е „Епизод четири: Нова надежда“ — поправям я, без да се замисля.

Тя ме гледа втрещено.

— Тес, ти си взела този филм нарочно?

— Предполага се, че е класика — оправдавам се, докато космическите кораби прелетяват през екрана и изстрелват огън.

Фиона ме гледа сащисана, поразена, сигурна, че съм откачила напълно.

— Чакай, чакай, това същата жена ли е, която ще гледа филм, само ако Джони Деп играе в него?

— Не мисля, че има нещо ненормално в това да разширим кръгозора си — опитвам да се аргументирам аз.

Тя ме гледа с отворена уста, сякаш не може да повярва на онова, което чува, после става:

— Достатъчно, но в този случай смятам да те оставя да разширяваш хоризонта си сама, а аз ще отида навън. — И като излиза от стаята ми праща усмивка. — Забавлявай се!

И си отива, оставяйки ме с Флий и тъпия филм. Поправка: класика, напомням си. И което е по-важното — това е любимият филм на Себ, забрави ли?

Отпивам глътка чай и се съсредоточавам върху екрана. Макар че след няколко минути чувствам как клепачите ми се затварят. Всъщност съм толкова изморена, че бих могла да си легна рано. Онова, което ще ми дойде най-добре би било една хубава гореща вана, пълна с мехурчета от шампоана, който дядо ми подари за Коледа… бих могла да си сложа и маската от водорасли, която Фиона ми даде…

По дяволите! Какво става? Някаква експлозия!

Да, събуждат ме гърмежи, идващи от екрана и осъзнавам, че съм задрямала. О, по дяволите, ще трябва да върна назад… Вземам дистанционното и връщам лентата. Ако гледам с тази скорост, никога няма да си легна.

Стигам почти до началото, отново пускам и започвам да гледам. Така. Много кораби… момиче със смешна прическа… странен малък робот… някакъв мъж облечен е костюм като Йети… Боже, ама и това ако не е странно облекло! Мислиш си, че ще бъдат поне малко по-реалистични… Ох, отново се стреля… сега пък нова битка в космоса…