Да започнем отначало

Той клати глава.

— Когато се пренесох, наех интериорен дизайнер, за да го обзаведе. Тя избра мебелите, дори картините — обяснява. — Бях прекалено зает.

— Така значи… — Не ми беше казал, че не е обзавел жилището си сам.

Отново се обръщам и оглеждам апартамента, но този път не съм обзета от удивление, а едва потискам разочарованието си.

— Жалко. Винаги съм си представяла колко приятно би било, като си имаш свое собствено местенце, да си купиш всички онези албуми с цветове и шарки, мостри на тапети за стени с всякакви странни рисунки и удивителни цветове, докато накрая измислиш кое ще изглежда най-добре. — Обръщам се и виждам изражението му. Само че вместо да кима в знак на съгласие, той изглежда така, сякаш не разбира за какво говоря.

— Сериозно? — очевидно е изненадан. — Това не е за мен. Предпочитам някой професионалист да избере цветовете вместо мен.

— Но половината удоволствие е в това! — протестирам аз.

— За теб може би. Аз съм направо инвалид — смее се той. — Вероятно ще боядисам всички стени в лилаво.

— А какво ще кажеш за останалото? Да прекараш уикендите, обикаляйки пазарите като Спиталфийлд или Портобело, в търсене на разни странни, старинни вещи и предмети, или боклуци, които можеш да трансформираш. Като овехтял стар фотьойл, който можеш да подновиш с дамаска винтидж, или дори цял диван? А какво ще кажеш за някоя лампа, на която можеш да сложиш нов абажур от плат или обработена кожа? Или дори от хартия!

Въодушевена от идеите си, започвам да жестикулирам с ръце.

— Както вече казах, нямам време за това — свива безразлично рамене Себ.

Имам усещането, че той въобще не споделя моя ентусиазъм и за миг се чувствам глупаво, че споделям тези неща с него. Истина е: прекалено е зает, че да обикаля битаците и пазарите. Има си своята суперкариера и винаги е в офиса. Като казвам това, се сещам, че не е винаги всъщност там, всъщност прекарва много време във фитнес салони. Е, в края на краищата всичко е въпрос на приоритети.

— Все пак е много хубаво — повтарям, макар и не чак толкова уверено.

— Благодаря. — Той оставя ключовете на масата и сваля палтото си.

Междувременно се оглеждам. Всичко е същото, като преди. Нищо не е променено и все пак всичко е променено. Очите ми се плъзгат по снимките. Тук имаше една, на която двамата бяхме на парти. Няма я. Връхлита ме съжаление. За миг чувствам нещо като загуба, като горчиво-сладка носталгия за времето, което прекарахме заедно и което никога няма да се върне. Като неделните следобеди, когато четяхме вестници… като вечерното парти, което си направихме миналото лято, когато се напихме с кофи водка и пяхме на караоке.

Като деня, в който скъсахме, напомням си остро.

Споменът ме връхлита без предупреждение — това беше последният път, когато бях тук, и старата болка се връща в мен, сграбчва ме за гърлото и започва да ме души. Връщам лентата няколко месеца назад и се виждам как седя ето, точно тук… поглеждам към огромния сив диван и, както във филма „Плъзгащи се врати“, виждам себе си да седя, стиснала възглавниците, за да не заплача, а във фотьойла срещу мен седи Себ, вперил поглед в маратонките си. Атмосферата е напрегната и потискаща.