Да започнем отначало

— Красива е — отбелязвам и с изненада установявам, че чувствам известно раздразнение, нещо като ревност. Сигурно заради така наречените платонически връзки.

— Красива? Я виж! Тя е направо богиня, самата Венера! — очите му са пълни с влага.

Наблюдавам я как си играе несъзнателно със светлорусата си коса. Знае, че говорим за нея.

— Ами, върви и й кажи здравей! — окуражавам го аз. — Мисля, че ще й хареса.

Той ме поглежда, сякаш съм му предложила да се съблече гол и да тича по главната улица.

— Не, няма начин! — шепне и сякаш видимо се свива под неоновото си водонепропускваемо яке. — Тя никога няма да се съгласи да излезе с мен.

— Не ставай смешен, защо да не пожелае? — питам, като неочаквано се сещам, че мъжът, който седи срещу мен, е този, който обикновено флиртува с всички момичета в приемната. Чакай, чакай, къде изчезна ирландският му чар? Закачливата усмивка? Намигането и тихото бърборене? Всичко е изчезнало. И е заменено от мъж, който се е свил в пластмасовия стол като първолаче в първия си учебен ден, мисля, докато го гледам как нервно гризе пръстите си.

— Не ми казвай, че си срамежлив! — дразня го и закачливо го мушкам в ребрата.

— Не, разбира се, че не!

— Тогава какво? — настоявам.

Той въздиша и си поема дълбоко дъх.

— Добре, първо аз съм един безработен актьор, чиято последна работа бе свързана с тоалетна хартия, който върти педалите като куриер с велосипед, за да плати наема на една маломерна гарсониера от лошата страна на Шепърд Буш…

— Знаеш ли трябва да престанеш да говориш така за себе си — прекъсвам го.

— А след като платя наема, обикновено съм разорен и трябва да преживявам с боб и препечен хляб.

— Значи ядеш здравословно — успокоявам го.

Той изглежда не е убеден.

— И последно, но не маловажно — започвам да оплешивявам.

За миг оглеждам главата му, която е покрита с гъста черна коса, сетне избухвам в смях.

— Не е никак смешно — възмущава се той — Непрекъснато намирам косми в канала — навежда се над масата и прекарва ръка през гривата си. — Виж, оредява!

Взирам се в косата му.

— Ще оплешивея!

— Да, бе! След трийсет години! — задъхвам се от смях и едва успявам да го произнеса.

— За един актьор оплешивяването е като целувката на смъртта — продължава тържествено той.

— Фъргюс, моля те, престани да се тревожиш, няма да оплешивееш — успокоявам го аз. Сега знам какво е чувствал Себ, когато често се тревожех за несъществуващата пъпка на брадичката ми и се оплаквах, че имам акне. — И освен това съм сигурна, че има много велики плешиви актьори…

— Като кой например? — пита той.

— Амиии… добре де, не се сещам в момента, но съм сигурна, че мога да измисля някой.