Да започнем отначало

— Може би ще пием по нещо? — предлагам. — Наоколо има много приятни барове.

Той се усмихва широко.

— Имам по-добра идея. Защо не отидем в моята квартира? Живея на пет минути оттук и имам бутилка чудесно червено вино, която все още не съм отворил… — Спира да говори и очевидно търси очите ми в тъмнината. — Какво ще кажеш?

Ще кажа, че на света няма нищо, което да искам повече от това да отидем в твоя апартамент и да изпием заедно бутилка вино, мисля си и пеперудите в стомаха ми пърхат.

Но трябва поне малко да опитам да се направя на интересна. В края на краищата това е само втората ни среща.

— Хммм. — Правя се, че мисля, сякаш размишлявам върху поканата.

— Няма от какво да се притесняваш. С мен си в пълна безопасност — обещава той, като се кръсти със свободната си ръка.

— Колко жалко — ядосвам се престорено аз.

— Е, искаш ли да дойдеш с мен? Или ще трябва да изпия цялата бутилка сам?

Иска ли питане.

— Е, най-накрая ме нави — съгласявам се и всичките ми мисли излитат сякаш през прозореца. — Звучи привлекателно.

Била съм много пъти в апартамента на Себ, така че мога да отида там и със завързани очи. Но трябва да внимавам да не завия автоматично на ъгъла или да не прекося улицата. В един момент почти щях да изтърся: „Чакай, оттук е по-кратко!“ и да го поведа по една малка алея, която използвахме за по-напряко.

Преди винаги му казвах, че оттук е по-близо, а той винаги отговаряше, че не е. Веднъж дотолкова се скарахме, че всеки от нас пое по отделен път, а той настояваше да измерим времето и да установим кой е бил по-бърз — можеше да бъде изключително настоятелен в такива случаи — и накрая каза, че неговият път бил с шест десети от секундата по-къс. Има един от онези суперточни спортни часовници, така че трябваше да се съглася. Като казвам това, мога да се закълна, че беше зачервен, сякаш бе тичал, но той бе непреклонен и твърдеше, че е вървял нормално през целия път и причина за червенината било виното, което бяхме пили.

Но тогава това не бе нещо необикновено. Двамата вечно спорехме за посоките. Без значение къде отивахме, все не постигахме съгласие и спорът ни обикновено завършваше с истинска кавга, той грабваше картата от мен и обявяваше, че сме избрали „грешния път!“ Аз пък смятах, че не е честно. Не казвам, че съм от хората, които имат вродени компаси, но мога да се ориентирам в „Н&М“, дори по време на голямата разпродажба. А повярвайте ми, това е много трудно.

Накрая му купих сателитна навигация за рождения ден. Гениално решение. Проблемът беше решен! Но и това не помогна, тъй като той продължаваше да не се съгласява. А всъщност Стивън Фрай29 даваше указания за посоките. Искам да кажа, кой спори със Стивън Фрай, за бога?