Черепният трон

— Лъжи! — извика Фахсту, макар че Иневера виждаше истината в аурата му. — Не слушайте измислиците на тази злобна жена! Какво доказателство има тя? Никакво! Това е просто думата на една жена срещу моята.

Жената, чиито ръка и лице бяха бинтовани, за да покрият изгарянията, застана до Увона. Нишки болка пронизваха аурата ѝ, но тя стоеше изправена и гласът ѝ прозвуча твърдо.

— Две жени.

Останалите четири също се присъединиха към тях и жените застанаха твърдо като стена.

— Шест жени свидетелстват за престъплението ти, Фахсту — каза Увона. — Шест шарум’тинги. Ние излязохме в нощта не за да търсим права за себе си, а заради Илиджах, за да се освободи от теб.

Фахсту се обърна към Ашан.

— Андрахо, нима ще приемете думата на жени срещу думата на един верен шарум?

Умшала също го погледна.

— Ако желаете, мога да се посъветвам със заровете, свети андрахо.

Ашан се намръщи, защото, както всички останали, знаеше какво щяха да покажат заровете.

— Искаш ли да си признаеш, сине на Фахсту, или трябва да изчистваме името си с хора?

Фахсту пребледня и се огледа, търсейки подкрепа там, където нямаше да я намери. Накрая сви рамене.

— Има ли значение какво правя със собствената ми жена? Тя е моя собственост и не е шарум’тинга. Не съм извършил никакво престъпление.

Ашан погледна към Ичах.

— Той е от твоето племе, дамаджи. Какво ще кажеш?

— Отсъждам в полза на съпруга — отвърна без колебание Ичах. — Дълг на съпругата е да работи и подкрепя съпруга си. Ако той не може да плаща дълговете си, грешката е нейна и тя трябва да плати цената дори ако той реши да е на нейния гръб.

— Или на колене — обади се дамаджи Кезан и останалите мъже се разсмяха.

— Дамаджият на канджин се произнесе — каза Иневера, с което привлече изненаданите им погледи. — Фахсту няма да бъде наказан за това, че е продавал жена си на други мъже.

Устните на Фахсту се разтегнаха в широка усмивка, а всички нови шарум’тинги наведоха погледи. Илиджах заплака отново, а Увона я прегърна.

— Но е виновен за престъплението, че излъга пред Черепния трон — продължи Иневера. — Присъдата е смърт.

Фахсту се ококори.

— Какво?

— Умшала — каза Иневера.

Дамаджи’тингата бръкна в торбичката с хора и извади малка черна бучка — парче от гръдната кост на мълниеносен демон. Дамаджи’тингите знаеха какво следва, затова побързаха да извърнат очи, но останалите в стаята го погледнаха и бяха заслепени от яркия проблясък, и оглушаха от силния гръм.

Когато пред очите им се проясни, Фахсту, синът на Фахсту, лежеше почти до голямата двукрила вратата, а гърдите му представляваха овъглена, димяща развалина. Залата се изпълни с миризмата на печено месо.