Огнена светлина

Наблюдавам я от прага на вратата как отключва кутията и я отваря. Дори от мястото, където стоя, аз ги чувствам. Тях. Съдържанието на кутията ме връхлита. Кръвта ми бумти от изблик на живот. Въздухът се променя леко. Мелодичен шепот. Все едно в ушите ми звучат безброй слаби гласчета, повтарящи името отново и отново. Ясинда. Ясинда. Ясинда.

Неспособна да спра, се приближавам, навеждам се напред, претеглена от прелъстителните гласове и тихата монотонна мелодия с името ми.

За всички хора скъпоценните камъни са студени и безжизнени. Беззвучни. Само драконите могат да чуват гласовете им, да почувстват енергията им. Те са нашата храна. Нашата жизнена сила.

Неведнъж бях ровила из стаята на мама за скъпоценните камъни, след като се нанесохме. Но без успех. Изгаряща от желание да открия нещо, стига да е различно от Уил, което би могло да ме подсили и да поддържа моето драки живо.

Очевидно беше скрила кутията добре. Майка ми изважда един камък и го държи в ръката си. Парче кехлибар, което едва се побира на дланта й. Тя го погалва с пръсти. Почти с обич, което е странно, защото на нея не би трябвало да може да й влияе.

Кутията излъчва блясък. Осветява въздуха в оттенъци на червено, златно и зелено. Призовавайки моето драки. Тези камъни са свързани с мен, с кръвта ми, с кръвта на всички от моето драконово семейство, чак до най-далечните ми предци.

Въздъхвам и въздухът излита, потрепвайки, през устните ми. Мама ме чува, поглежда през рамо и в същото време захлопва капака.

Няма смисъл да се крия повече. Пристъпвам в стаята.

— Какво правиш?

Със строго изражение тя заключва кутията. Пуска ключа в джоба си. Наблюдавам я как се изправя и отваря вратата на гардероба. Сърцето ми тупти от желание. Следвам кутията с жаден поглед, докато я поставя на най-горния рафт на гардероба, поглеждайки назад крадешком. И веднага разбирам, че тя няма да е там, когато я потърся по-късно.

— Нищо — отвръща майка ми, изваждайки дрехите си за работа от гардероба. — Просто се приготвям за смяна.

Тя ще продаде един от камъните.

Гърлото ми се стяга до болка от увереността ми. Макар сама да й бях предложила да продаде един от камъните — с идеята по този начин прайдът да ни открие — сега не мога да понеса тази мисъл.

— Не можеш да го направиш? — казвам, наблюдавайки я как сваля блузата си и взима потника с пайетите от закачалката.

Тя дори не си прави труда да отрече.

— Нуждаем се от пари, Ясинда.

— Тези камъни са част от нас.

Устните й се свиват, докато се облича.

— Вече не.

Опитвам по друг начин, който знам, че ще има по-голям ефект.

— Прайдът ще ни открие. Ще ни проследят. Ще разберат още на минутата…