Огнена светлина

— Красиво, нали? — Ръката му докосва моята, когато се протяга и поглажда повърхността.

Стомахът ми се свива на топка. Страхувайки се да не ми се догади, аз се спускам покрай него, преди да съм казала или направила нещо ужасно. Нещо, което после няма да мога да поправя.

Той ме сграбчва и ме принуждава да се извърна отново към него. Отвратена от досега му, кожата ми припламва в златисточервено.

— Не си спомням последния път, когато Уил е харесвал момиче. Той не си позволява да харесва момичета. Не и откакто се разболя… което ме навежда на мисълта, че си нещо по-специално. Признавам, че съм любопитен.

Уил се е разболял? Кога се е случило това? Иска ми се да го попитам, но не смея да стоя и миг повече в тази ужасна стая, докато държа блуза, изцапана със собствената ми кръв, борейки се с лапите на Зендър, който настоява да научи какво точно ме прави толкова различна.

Освобождавам ръката си и се втурвам покрай него, при което усещам въздушната вълна върху лицето си.

Но точно преди да се измъкна, той отново ме хваща и ме завърта към себе си. Точно тогава ме сграбчва ужасът, че може никога да не изляза от тази стая. Лицето му е толкова близо до мен, че виждам себе си в тъмното отражение на очите му.

— Искам да знам какво правиш тук?

Гърдите ми се повдигат силно и учестено под напора на горещата пара и огън, които клокочат в мен.

— Пусни я.

Гласът, който чувам, е като хладна, успокояваща вълна. Уил е на прага на вратата, свивайки и отпускайки пръстите на ръцете си.

Зендър продължава да ме държи.

— Хванах я да се върти наоколо.

Уил пристъпва напред, лицето му е като изсечено от хладен мрамор.

— Пусни я!

Зендър заема отбранителна позиция, държейки ме все още за ръката.

— Напъни си малко ума! Аз я хванах тук вътре!

— Вдигаш много шум за нищо. — Уил тръгва напред и ме издърпва от ръцете му. Аз се спъвам и в този момент Зендър грабва блузата от ръката ми.

— Не! — извиквам ужасена и се хвърлям напред, за да си я върна.

Твърде късно е. Зендър е отстъпил назад и подхвърля блузата в ръцете си, разглеждайки я с престорено отегчение.

— Какво и е толкова специалното на тази блуза?

Всъщност той не се интересува от нея, а само от това, че искам да си я върна на всяка цена.

Очите ми се приковават върху лилавите кървави петна, защото това е всичко, което има значение сега. Огнена вълна изгаря гърдите ми.

Усещам момента, когато Зендър осъзнава какво вижда, и забелязвам как недоверието и почудата си пробиват път върху лицето му, което сега е като озарено от светкавица.

Уил също разбира и за момент ние всички стоим вцепенени като замръзнала жива картина, очаквайки някой да помръдне или да каже нещо.

Уил е първи. Той грабва блузата от братовчед си. Зендър я пуска без борба. Аз стоя окаменяла и онемяла. Нито един от сценариите, които бях разиграла в главата си, не съвпада със случващото се.