Огнена светлина

Уил бутва Зендър към вратата, сякаш му е неприятно да се докосва до него.

— Ако нямаш намерение да се правиш повече на глупак, бих искал да сляза долу, за да опитам браунито на майка ти. А ти, Ясинда? Ти искаш ли брауни? — Абсурдно баналният въпрос е зададен грубо, сякаш нямам никакъв избор. Уил просто слага край на този разпит.

Кимвам безмълвно, мислейки си само, че това далеч не е приключило. Зендър видя кръвта. Моята кръв. Дори и да не знае още, че е моя. И Уил също я видя. По гърба ми полазват тръпки, защото той няма как да не знае.

Зендър промърморва нещо и тръгва към вратата, но сетне се спира и се вторачва в мен със зловещ блясък в очите. Едва се сдържам да не побягна, драконовият ми инстинкт се събужда.

Уил застава близо до мен. Близостта му ми вдъхва смелост, успокоение, от което толкова отчаяно се нуждая в този момент.

— Върви, Зендър. Ние ще дойдем след малко.

Зендър напуска стаята с гневни крачки.

Заставайки срещу мен, Уил минава направо на въпроса:

— Коя си ти?

Спомням си за нас двамата в планините, нежността на лицето му, докато ме гледаше в драконовия ми вид. На път съм да му кажа истината, но преглъщам думите си. Няма да допусна тази грешка. Нямам право да правя такова признание. Нито пък това е правилното място. Има и други неща, за които трябва да мисля, освен за себе си.

— Не знам какво имаш предвид.

Той се взира в мен продължително, преди да извърне глава, оглеждайки бързо стаята с отвращение. Очите му притъмняват до цвета на сумрачна гора и аз знам какво той вижда в този момент. Същото каквото виждам и аз. Останки от мъртви дракита.

След това свежда поглед към блузата в ръката му.

— Носех тази блуза, когато нарани ръката си. Това е твоята кръв. — Той държи блузата в пространството между нас, нямо доказателство, което не мога да опровергая.

Мълча… Какво бих могла да кажа в своя защита?

— Съществува само един начин човек да има такава кръв — добавя Уил.

Опитвам се да скрия учудването си. Човек може да има драконова кръв? Как е възможно това?

— Енкрос ли си? — пита той. — Как иначе би могла… — Гласът му заглъхва и след това той поклаща бавно глава, изглежда пребледнял.

Навлажнявам устните си.

— Какво е енкрос? — Може би си въобразявам, но гласът ми като че ли леко потреперва, когато задавам въпроса, чийто отговор вече знаем.

Уил се взира в мен. Сякаш очаква признание. Проницателният му поглед ми подсказва, че не се е хванал. Той знае, че крия нещо. И доказателство за това е блузата в ръцете му. Сега е съвсем близо до мен, неумолимо близо, наблюдава ме изпитателно, решен да получи своите отговори.