Огнена светлина

Боря се, изпускайки дим, усещайки огъня, който се надига в гърлото ми. Извивам глава в опит да се завъртя с лице към нападателя си, за да го превърна в купчина кости и пепел.

— Спри!

Веднага разпознавам ниския хриплив глас и никак не съм изненадана. Дълбоко в себе си знаех, че ако прайдът ни проследи и ни открие… той ще бъде този, който ще ги води.

Той леко ме раздрусва.

— Приключи ли? Няма да ти позволя да се обърнеш докато не ми обещаеш, че няма да ме изпепелиш.

— Не съм сигурна, че мога да ти обещая това — казвам през смях, все още задъхана.

След известно време големите ръце около раменете ми се отпускат. Изтръгвам се от тях и се обръщам.

— Здравей, Ясинда — казва той, сякаш срещата ни тук е най-естественото нещо на света.

На очите ми им трябва повече време да възприемат онова, което вече знам. Втренчвам се в него. Подобен на издигаща се стена. Близо два метра висока. Бях забравила за ръста му. За внушителното му присъствие. Някак с времето и разстоянието, тук в човешкия свят той се беше смалил в ума ми. И сега отново осъзнавам защо именно той е водачът на нашия прайд. Отстъпващ единствено на баща си.

— Как ни откри, Касиан?

Той кимва леко глава. Виолетово-черни кичури се спускат по раменете му.

— Мислеше, че няма да успея ли?

— Не знам защо е трябвало да си правиш труда.

— Така ли?

— Защо просто не забрави…

— Не мога да го направя.

— Защото така ти заповяда баща ти — просъсквам аз.

Петна с цвят на въглен пробягват под смуглата кожа на Касиан, драконовата му плът всеки момент е готова да се появи.

— Не съм тук заради баща ми или прайда.

Докато виолетово-черните му очи се взират в мен, осъзнавам, че това е самата истина. Разбирам какво иска да ми каже. Той е тук заради себе си.

Изправям гордо глава.

— Ето какво, Касиан — не смятам да се връщам у дома. — Най-малкото не и по този начин. Нямаше да позволя да бъда завлечена обратно.

Той реагира на това като типичен мъжки дракон. Лицето му се сковава, носът му става на остри бразди, кожата му просветва и потъмнява. В един момент е черна драконова кожа, а в следващия човешка.

Подготвям се за евентуално нападение, свивам пръстите на краката си. От носа ми излиза пара като топъл дъх в зимен ден.

Той може да е по-силен, но аз не съм беззащитна. Касиан знае това, разбира се. И именно затова е тук. Той ме иска заради онова, което умея.

Изучава ме, обмисляйки ситуацията.

— Готов ли си за това? — предизвиквам го аз.

— А ти? — отвръща той.

Готова ли съм да го изпепеля с едно-единствено дихание? Въпреки гневния му поглед, той е част от миналото ми, един от вида ми, от нашето наследство, с което майка ми беше решила да се разделим завинаги.