Огнена светлина
- Автор: Джордан Софи
- Серия: Огнен свят #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Пергамент Прес
- ISBN: 978-954-641-060-3
- Переводчик: Яна Йотова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Огнена светлина». Краткое содержание книги:
„Възхитителен и бляскав роман! Ще попаднете в един толкова завладяващ свят, че никога няма да поискате да го напуснете!” Керелин Спаркс, американска писателка „В равни части задъхан съспенс и чувствен романс.” „Буклист”
— Искам да ми дадеш думата си. Обещай ми, че няма да се бъркаш в живота ми, докато съм тук, и няма да ме принуждаваш да се върна. — И ако го направи, ще му повярвам. Познавам и много негови страни, но той никога не е бил лъжец.
Усещам върху себе си тежкия му поглед.
— Обещавам.
— Добре — казвам накрая, минавайки покрай него. — Ще ти се доверя. — Има нещо в очите му и израза на лицето му, което ме кара да му вярвам. А и какво друго ми остава?
— Би трябвало — промърморва той. — Винаги можеш да ми вярваш.
Когато съм отново на улицата, виждам майка ми в Тамра да излизат от „Чъбис“. Поглеждам бързо през рамо — Касиан вече го няма. Внезапен полъх на вятъра ме накарва да вдигна поглед към тъмната сянка във въздуха, която се издига все по-високо и се топи в нощта като чезнеща мъгла. Единствено гласът му остава да шепне в мен. Винаги можеш да ми вярваш.
Надявам се да е прав. Или по-скоро се надявам да не греша.
Трепвам, когато звънецът бие неочаквано малко след началото на петия час. Оглеждам се объркано, докато всички от класа скачат от чиновете си, оставяйки вещите си.
— Какво става? — питам момичето до себе си.
Тя завърта очи.
— От небето ли падаш? Не чу ли обявлението? Съобщиха го днес, повтарят го през цялата седмица.
Поклащам глава. Всеки ден чувам гласа на директора да ехти по високоговорителя, но дори сега, месец по-късно, никога не се заслушвам.
Месец по-късно. Разсъждавам като затворник. Като арестант, който брои дните, които е прекарал зад решетките.
Непрекъснато мисля за Касиан. Почти не мигнах през изминалата нощ, връщайки се отново и отново към случилото се в онази малка странична алея. Приятно е да си мисля, че може да е наблизо, готов да ме върне у дома, ако всичко тук стане твърде мъчително. Или се окаже повече, отколкото мога да понеса. Хубаво е да знаеш, че имаш изход.
— Имаме общо училищно събрание — обяснява момичето.
— О! — Гледам надолу в чина си, преценявайки дали мога да остана в стаята.
— Присъствието е задължително.
— О! — повтарям аз.
Тя ме поглежда с възмущение.
— Малко спортен дух няма да ти навреди. Нашият баскетболен отбор стигна до плейофите.
Кимвам, сякаш знам това. И осъзнавам значението на този факт. Подготвям се мислено за предстоящото събрание. Надявам се да е на открито.
Потръпвам при мисълта, че мога да бъда затворена някъде заедно с още шестстотин ученици. Това не трябва да се случва. Не бих могла да го понеса. Часът по физическо в салон с шейсет ученици беше достатъчно тежко изпитание. Изправям се и се вливам в шумния поток по коридора.
Желанията ми никога не се сбъдват, мисля си аз, докато цялото училище се стича в спортния салон, предназначен преди седемдесет години за много по-малко ученици.
Силни удари на барабан отекват от стария дървен под, звукът се изкачва по краката ми и достига до гърдите ми — нежелано ехтящо пулсиране.
Преминавам през двойната врата и стомахът ми се свива при вида на превъзбудените ученици, насядали нагъсто по скамейките. Оркестърът е в далечния край на салона. Музикантите носят тъмночервени униформи с колосани яки. Докато свирят на инструментите си, те леко се поклащат, сякаш се забавляват. Подпухналите им, червени лица, лъщящи от пот, говорят друго.
Струйка пот се стича по гърба ми. Тук е по-топло, отколкото навън. Порите ми се разширяват, жадувайки за по-хладен въздух, мъгла, влага. Но единственото, което се долавя, е тежката миризма на твърде много хора, натъпкани на едно място. Непознати ученици се бутат покрай мен.
— Хайде, движение! — промърморва някакво момиче и ме блъсва с рамо.
Изтласкана съм напред в море от хора, много по-навътре в салона, отколкото бих искала да бъда. Обръщам се и напрягам очи, оглеждайки се за врата или нещо подобно. Някой в потната тълпа, за когото да се залепя. Тамра. Катрин или Бърнард. Дори и Нейтън би свършил работа. Някой, който да ме разсее и да ми помогне да се справя с това.
Но не и Уил. Знам това добре. Той не е подходящият човек.
Вдигам лице, опитвайки се да вдишам чист въздух. Невъзможно. Салонът е спарен и мирише на пот и нечисти пори. Поемам си въздух още по-дълбоко в смалените си бели дробове. Долавям миризмата на кръв, попила надълбоко в дървения под, и ми прилошава. Чувам в ума си гласа на Касиан: „Но не е възможно тук да ти харесва. Ти не би искала да останеш тук. Не си създадена да живееш на такова окаяно място“.