Огнена светлина

— Добре. Но не е възможно тук да ти харесва. Ти не би искала да останеш тук. Не си създадена да живееш на такова окаяно място. Каквото и да казваш и да мислиш сега, светът на хората ще ти дотегне. Тази жега трябва да е истински ад за твоето драки. Истинско мъчение! Затова ще чакам. И ще дойда отново след… — Той накланя леко глава, сякаш пресмятайки колко мога да издържа тук. — Пет седмици — съобщава в заключение.

Пет седмици! Почти съм изненадана, че ми даде толкова много време.

— О, мама ще се зарадва, че си се отбил. Сигурно ще ти сготви задушено.

— Не е нужно тя да знае, че съм те намерил… или че съм бил тук. — Устните му се свиват. — Не искам да те вземе отново и да побегне нанякъде. — А тя несъмнено ще го направи. Тук той е прав.

Очите му надникват в мен и усещам да ме обзема едно познато чувство на неловкост. Но също така и нещо друго. Нещо, което не съм изпитвала никога преди, когато съм с Касиан. Странно чувство на копнеж. Казвам си, че то е насочено по-скоро към прайда и моя вид. А не към него. Към онова, което той олицетворява. Почти усещам миризмата на планините и мъглите, която като че ли се носи от него. Трябва ми много воля да не пристъпя напред и да не вдишам въздуха, да заровя нос в топлата му, благоуханна плът.

— Мога да бъда търпелив — добавя той.

Не казвам нищо. Просто отвръщам на погледа му, чувствайки се леко замаяна, докато се взирам в моравочерните вирове на очите му, възпирайки се да не пристъпя към него.

В миналото никога не бих го описала като търпелив. Той беше от типа момчета, които вземат, без да питат, защото това е тяхно рождено право. Великият принц на драконите. Като всяко друго женско драки от мен се очакваше да се хвърля в краката му в блажено преклонение. Какво би могло да го е променило?

Слагам ръка на кръста си.

— Търпелив? Ти? Възможно ли е наистина това?

Той въздъхва и се приближава към мен. Отстъпвам назад, докато гърбът ми среща твърдата бетонна стена.

— Не отричам, че се надявам между нас да има нещо повече, Ясинда. Нещо истинско и трайно. — И вероятно забелязал някаква промяна по лицето ми, побързва да добави: — Надявам се! Никога не бих прибягнал до принуда.

— А ако не искам? Ако не го поискам никога?

Той стисна устни, като че ли опитва вкуса на онова, което е чул. И то очевидно не му харесва.

— Тогава ще уважа желанието ти — казва Касиан рязко, сякаш бързайки да изрече думите, които го нараняват. Изписаното на лицето му отвращение е почти комично. Идеята, че никога няма да се обвържа с него и няма да създадем малки огнедишащи дракони, е неприемлива. Независимо дали го разбира или не, той вече гледа на нещата като алфа-водач. Дар на прайда, грижещ се за бъдещето на нашия вид. Нехаещ за отделните индивиди. Той заяви, че е тук по собствено желание. Само дето не осъзнава, че прайдът е част от него. Той никога не може да отдели нуждите и желанията си от тези на прайда. И точно в това се крие опасността.