Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Чък изчезна и аз не бях сигурен дали е успял да чуе отговора ми.
— Какво има? — чух над главата си гласа на Винта.
— Малък спор с един въображаем партньор — отвърнах й аз.
Въпреки разстоянието успях да забележа как лицето й придоби озадачено изражение. Тя се огледа бързо наоколо и след като изглежда се убеди, че съм сам, ми кимна.
— Идвам след малко — каза после.
— Няма защо да бързаш — отговорих й аз.
Къде ли е границата между разумното и глупостта, там, където всичко е до болка ясно и недвусмислено? Аз лично не бих помръднал от това място до края на живота си. Ужасно неприятно е да се усещаш захвърлен насред огромна карта, разделена на неясно очертани територии, чийто надписи загатват за цял куп гадни и непредвидими усложнения. Идеално място за пространни монолози, би казал някой.
Изпитах силното желание да посетя тоалетната. След всичкото това кафе…
Глава 6
А може би все пак Джулия…
Седях сам в стаята си и размишлявах на светлината на свещта.
Винта бе успяла да събуди няколко позабравени спомена от времето, когато вече не се виждахме особено често…
Запознах се Джулия на първия си курс по информатика. Отначало се виждахме рядко, обикновено за да изпием по чаша кафе след лекциите. После започнахме да срещаме все по-често и по-често и не след дълго връзката ни се задълбочи.
Сега всичко свършваше точно както бе започнало — неусетно…
Усетих ръката й на рамото си, докато излизах от супермаркета. Знаех, че е тя, но когато се обърнах, зад мен вече нямаше никой. Секунди по-късно я видях да ми маха от другия край на паркинга. Отидох при нея, казахме си по едно „здравей“ и аз я попитах дали все още работи в същата софтуерна фирма. Тя ми отговори, че вече не е там. Забелязах, че е окачила на врата си малка сребърна пентаграма. Далеч по-нормално би било украшението да е скрито под блузата й, но нали тогава нямаше да го видя. А гласът на тялото й ми нашепваше, че тя иска непременно да видя пентаграмата. Точно затова се престорих, че не съм я забелязал. Разменихме си по няколко стандартни фрази и Джулия отхвърли предложението ми да отидем на кино или да вечеряме заедно, макар че предложих да избере вечер, в която ще е свободна.
— С какво се занимаваш сега? — полюбопитствах аз.
— Уча доста.
— И какво точно?
— Ами… най-различни неща. Може и да успея да те изненадам съвсем скоро.
Аз отново не захапах. Междувременно към нас се бе приближил приятелски настроен ирландски сетер. Джулия го погали по главата и му каза „Седни.“ Кучето я послуша без никакво колебание. Нещо повече, то замръзна на мястото си като статуя и не помръдна дори след като си тръгнахме. Доколкото си спомням, след време забелязах на същото място — близо до входа на паркинга — скелет на куче. Все още си стоеше там като произведение на постмодернизма.
Тогава това не ми се стори толкова необичайно, но сега…
След прекъсването на сутрешния ни разговор, Винта явно си помисли, че съм изморен и се нуждая от почивка. Беше права. Малко след това обядвахме леко и тя ми предложи да пояздим заедно, а аз приех без колебание. Беше ми необходимо време, в което да мога да обмисля следващите си ходове в нашата малка игра на въпроси и отговори. Освен това времето беше чудесно, а околностите на имението привлекателни.
Тръгнахме по една криволичеща между дърветата пътека, която ни отведе при северните хълмове. Пред нас се разкри гледката на набразденото, каменисто поле, което продължаваше чак до окъпаното в слънчеви лъчи море. Над нас се разнасяха въздишките на провиращия се между облаците вятър и пърхането на прелитащите птици… Винта явно не беше намислила някакъв определен маршрут и това бе добре дошло за мен. Докато яздехме, си спомних, че навремето съм идвал във винарната на долината Напа и попитах:
— Тук в имението ли бутилирате виното или в градчето? А може би в Амбър?
— Не знам — каза Винта.
— Мислех си, че си израснала тук.
— Никога не съм се интересувала от подобни неща.
Едва се сдържах да не вметна някоя забележка за нравите на аристократите. Не можех да си представя как е могла да не забележи нещо подобно, стига, разбира се, да не се бе пошегувала с мен.