Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
След около три четвърти миля стигнахме до кръстопът. Там бе побит нисък километричен камък, върху който беше изписано разстоянието до Амбър, обратно до Бейлпорт, до Бейлкрест и до някакво място, наречено Мърн.
— Какъв е този Мърн?
— Малко градче, известно с мандрите си.
Нямаше как да проверя и този отговор, без да измина още шест левги.
— С езда ли смяташ да стигнеш до Амбър? — попита Винта.
— Да.
— А защо не използваш Картите?
— Ще ми се да опозная по-добре околностите. Тук е моят дом. Харесвам тукашната природа.
— Но нали ти обясних за опасността? Кристалите са те белязали. Могат да те открият чрез тях.
— Което не означава, че ще им позволя да го направят. Освен това се съмнявам, че онзи, който е изпратил убийците, е предполагал, че ще успеят да се провалят толкова скоро. Ако не бях решил да вечерям извън двореца, сигурно още щяха да ме дебнат зад някой ъгъл. Сигурен съм, че сега разполагам поне с няколко дни, през които ще мога да залича ефекта, за който ти ми разказа.
Винта слезе от коня си и остави животното да откъсне няколко стръка трева. И аз направих същото. Така де, слязох от коня.
— Сигурно си прав. Просто не ми се иска да поемаш излишни рискове — каза тя. — Кога смяташ да тръгнеш за Амбър?
— Не знам още, но си мисля, че колкото по-дълго изчакам, толкова по-голяма ще е вероятността работодателят на снощните момчета да се изнерви.
Винта хвана ръката ми и се обърна рязко към мен. Най-неочаквано се озовахме притиснати един до друг. Бях толкова изненадан от този неин ход, че автоматично я прегърнах, както би могло да се очаква от всеки нормален мъж в подобна ситуация.
— Нали не смяташ да тръгнеш веднага? Защото, ако е така, аз идвам с теб.
— Не — отговорих искрено аз. В действителност бях намислил да тръгна на следващата сутрин, след като се наспя добре.
— А нашият разговор? Все още има доста неща, за които трябва да поговорим.
— Мисля, че изцедихме всичко възможно от тази игра на въпроси и отговори.
— Но има някои неща…
— Знам.
Апропо, тя наистина си струваше усилията. Не че смятах да изпробвам чара си точно в момента. От една страна, защото мислех, че Винта се стреми към още нещо, за което до момента нямах никаква представа. От друга, бях убеден, че моята закрилница притежава някаква необичайна сила, с която засега не исках да влизам в чак толкова непосредствен контакт. Както обичаше да казва моят чичо Сухай — „Истинският магьосник не си играе със силите, които не познава.“ Затова реших засега да не прекрачвам границата на приятелската добронамереност.
Целунах я бързо, за да не я обидя и след това се освободих от прегръдката й.
— Може би ще тръгна утре — казах след това.
— Добре. Надявах се, че ще останеш да пренощуваш. Дори още няколко дни. Бих могла да те пазя.
— Да, все още съм твърде уморен — казах аз.
— Затова ще ти приготвя една обилна вечеря за възстановяване на силите.
Тя докосна бузата ми с върховете на пръстите си и аз изведнъж осъзнах, че я познавам отнякъде. А откъде? Не можех да си спомня. Това доста ме стресна. Наистина доста. След като се качихме отново на конете и се отправихме към Арбор, аз започнах да планирам как да се измъкна от имението още същата вечер.
И така, седях в стаята си, отпивах от виното за гости, гледах как свещите потрепват от лекия ветрец, който проникваше през отворения прозорец и чаках. Първо, къщата да утихне — което вече бе станало — и второ, да мине известно време след това. Бях пуснал резето на вратата. Докато вечеряхме, аз на няколко пъти отбелязах колко съм изморен и след това се оттеглих доста рано. Нямам чак непоносимо високо мнение за мъжествеността си, но все пак ми се стори, че по-късно Винта смята да ме посети. Точно затова реших да й дам повод да си помисли, че съм заспал дълбоко, след като никой не отговори на почукването й. Никак не ми се щеше да я обидя. Имах и без друго достатъчно проблеми, за да си позволя да загубя един паднал от небето съюзник.
Искаше ми се да имам под ръка интересна книга, но бях забравил последната, която четях, в къщата на Бил. Не исках да си я прибера чрез линиите на Логрус, тъй като не бях сигурен дали Винта няма да ме усети.