Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Тя забеляза изражението ми и тутакси добави:
— Преди сме го правили на най-различни места. Аз живея вече от няколко години в града, затова не съм съвсем сигурна къде са бутилирани последните реколти.
Хубаво измъкване — просто нямаше как да го оспоря. Не бях замислил въпроса си като капан, но като че ли несъзнателно се бях натъкнал на нещо. А и Винта потвърди съмненията ми, като продължи да ми обяснява, че нерядко транспортират виното в големи бурета и го продават така. От друга страна, имало и по-дребни купувачи, които предпочитащи да го купуват бутилирано… След известно време престанах да я слушам. Вярно, че успяваше да звучи като дъщерята на най-големия производител на вино в Амбър, но всичко, което казваше, можех да си го съчиня и аз, при това без да му мисля много-много. И все пак нямаше начин да проверя дали казаното е самата истина. Останах с впечатлението, че ме ментосва, за да прикрие нещо. Само дето не можех да се сетя какво точно.
— Благодаря ти — казах аз, докато Винта се опитваше да си поеме дъх в една от кратките паузи. Тя ме изгледа странно, но бързо се окопити и не продължи с обясненията си.
— Ти би трябвало да знаеш английски — казах аз на въпросния език, — стига това, което ми каза преди, да е истина.
— Всичко, което ти казах, е самата истина — отвърна ми Винта на безупречен английски.
— Къде си го учила?
— Където и ти — на сянката Земя.
— А би ли ми казала какво те отведе там?
— Бях натоварена със специална мисия.
— От кого? От баща си или от краля?
— Бих предпочела да не ти отговоря, вместо да си послужа с лъжа.
— Оценявам искреността ти. Май ще трябва сам да се досетя?
Винта сви рамене.
— Значи си учила в „Бъркли“? — попитах аз.
Кратко колебание.
— Да.
— Не си спомням да съм те виждал в колежа.
Ново свиване на рамене. Дощя ми се да я сграбча и да я разтърся. Вместо това казах:
— Ти знаеше за Мег Девлин. Каза, че си била и в Ню Йорк…
— Смятам, че доста ме изпревари в задаването на въпроси.
— Не знаех, че пак сме подхванали нашата игра. Мислех си, че просто разговаряме.
— Добре тогава, отговорът ми е „да“.
— Кажи ми още нещо и може би ще успея да ти помогна.
Винта се усмихна.
— Не се нуждая от помощ. Ти си този, който го е закъсал.
— И все пак, може ли?
— Добре, питай. От всеки твой въпрос научавам по нещо, което ме интересува.
— Ти си знаела за наемниците на Люк. Ходи ли и до Ню Мексико?
— Да, бях там.
— Благодаря — казах аз.
— Това ли е всичко?
— Това е.
— Успя ли да стигнеш до някакъв извод?
— Може би.
— А ще го споделиш ли с мен?
Усмихнах се и поклатих глава.
Не казах нищо повече. След това й хвърлих няколко бързи погледа, колкото да се убедя, че тя продължава да се чуди за какво ли съм се сетил така ненадейно. Чудесно. Реших да оставя любопитството да тлее в нея. Имах нуждата от нещо подобно, за да неутрализирам нежеланието й да сподели с мен някои от най-интересните подробности. Между другото, в главата ми наистина се бе оформило едно ново, все още доста мъгляво предположение. Но ако се окажеше, че все пак съм на прав път, нямаше да се поколебая да поискам рано или късно отговорите, които ме интересуваха. Накратко, можеше да се каже, че не блъфирам сто процента.
Следобедът бе оцветен в златно, оранжево, жълто и червено. Свежият повей на лекия ветрец разнасяше влажните аромати на есента. Небето бе толкова синьо… точно като онзи толкова интересен кристал.
След десетина минути зададох на Винта един по-неутрален въпрос:
— Би ли могла да ми покажеш пътя към Амбър?
— Не го ли знаеш?
Поклатих глава.
— Никога преди не съм бил по тези места. Знам само, че би трябвало да има път по суша, който да води до Източната порта.
— Да — каза Винта. — Малко по на север, доколкото си спомням. Хайде да го намерим.
Тя се върна на пътя, по който бяхме яздили преди. Аз я последвах. След известно време поехме на изток, което ми се стори логично. Умишлено пропуснах да отбележа поредния й мъгляв отговор. Вече от доста време очаквах Винта да изрази гласно учудването си от факта, че нямам определен план за действие.