Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Шутът поклати глава, стана и отупа дрехата си от праха.
— Дайте ми слушатели, дошли, за да бъдат забавлявани, но без да очакват нещо особено. За тях аз ще бъда божество. Това е най-хубавата известна ми истина.
Мълчание.
— Мога да си послужа с малко музика — продължи той. — За драматизъм, разбирате ли? Някой идва и аз искам да го посрещна.
Певчето покорно отново поде песента си. Шутът вдиша дълбоко и после зае подходящата стойка — лениво очакване, изчислена осведоменост, непоносима превзетост. Все пак славата му се носеше, та можеше и да опита да се държи подобаващо.
Въздухът пред него затрептя, сякаш нагорещен от нещо кръгло над земята. По кръга се завъртя светкавица и образува стена, висока пет-шест стъпки. Тя веднага помръкна — наистина беше просто остатъчен образ, сякаш нещо светещо много бързо се е въртяло в кръга.
В средата му се появи Ясна Колин, застанала в цял ръст.
Дрехите ѝ бяха парцаливи, косата — вързана в една проста плитка, лицето нашарено от изгаряния. Някога красивата ѝ рокля беше станала на дрипа. Беше я вдигнала до коленете и си бе ушила ръкавица от нещо подръчно. Странно — носеше нещо като кожен портупей и мешка. Той се съмняваше, че е притежавала кое да е от двете в началото на пътуването си.
Тя простена продължително, а после погледна настрана, където стоеше Шутът.
Той ѝ се усмихна.
Тя мигновено протегна ръка, мъглата се заизвива около ръката ѝ и се превърна в дълъг, тънък меч, насочен към врата на Шута.
Той вдигна вежда.
— Как ме намери? — попита го тя.
— Ти създаде доста неразбория от отвъдната страна — започна Шутът. — Много време е минало, откак на духчетата им се е налагало да си имат работа с някой жив човек, и то тъй взискателен като теб.
Тя просъска и приближи Меча още повече.
— Кажи ми какво знаеш, Шуте.
— Веднъж прекарах почти година смилан във вътрешността на някакъв стомах.
Тя го изгледа въпросително.
— Това е нещо, което знам. Наистина трябва да бъдеш по-точна в заплахите си.
Сведе поглед, докато тя въртеше Меча си, все още насочен към него.
— Бих бил изненадан, ако ножчето ти представлява истинска заплаха за мен, Колин. Въпреки това можеш да продължиш да го размахваш насам-натам. Може би така се чувстваш по-важна.
Тя го огледа внимателно. После Мечът стана на мъгла и се изпари. Тя свали ръка.
— Нямам време за теб. Иде буря, ужасна буря… Тя ще доведе и Пустоносните…
— Вече са тук.
— Преизподня. Трябва да намерим Уритиру и…
— Вече е намерен.
Тя се спря.
— Рицарите…
— Се завърнаха — довърши Шутът. — Отчасти заради твоята повереница, която — бих добавил — е около седемдесет и седем на сто по-приятна от теб. Проведох допитване.
— Лъжеш.
— Добре де, значи е било доста неофициално допитване. Само дето грозното влечугоракообразно създание ти дава наистина слаба оценка за…
— За другите неща.
— Аз не произнасям такива лъжи, Ясна. Знаеш го. Ето това толкова те дразни в мен.
Тя го погледна, после въздъхна.
— То е част от онова, което толкова ме дразни в теб, Шуте. Само мъничка частица от огромна река.
— Казваш го само понеже не ме познаваш много добре.
— Съмнявам се.
— Не, така е. Ако ме познаваше, явно реката от раздразнение щеше да бъде океан. Все едно. Знам неизвестни на теб неща и смятам, че ти може наистина да знаеш нещо, което аз да не знам. Това дава на двама ни нещото, наричано синергия. Ако можеш да сдържаш раздразнението си, и двамата може и да научим нещо.