Замръзване [bg]

Хансън знаеше какво цели цигуларят с интервютата си за „Бъфало Нюз“ и за радиото и с всичките си останали действия. Предлагаше се като някакъв жертвен агнец, в опит да изкара мъжа, известен като Джеймс Б. Хансън от скривалището му, за да може полицията да събере две и две и да намери убиеца. Хансън се усмихна на тази мисъл. Тук ставаше въпрос за детективите от отдел „Убийства“, които бяха под негово командване — все пак Джон Уелингтън Фриърс беше важен човек в собствените си малки музикални кръгове и убийството му щеше да изисква присъствието на главните хора — които определено щяха да съберат две и две. За това щяха да помогнат отпечатъците по ножа и ДНК-то на космите, които да ги отведат направо при бившия затворник и убиец Джо Курц.

Хансън влезе през страничния вход, качи се по празното стълбище до петия етаж и приготви картата-ключ — програмирана от самия него да отваря всяка врата в хотел „Шератон“ — в лявата си ръка и .38-калибровия револвер в дясната. Желязото, разбира се, щеше да бъде намерено по-късно в мизерната стая на Курц. Ножът — който нямаше да е оръжието на убийството, но по него щеше да има кръв, все едно двамата мъже се бяха боричкали — щеше да бъде намерен в хотелската стая. Хансън беше изчакал камериерките да приключат с чистенето си и дългият коридор беше пуст, когато отключи вратата. Веригата не беше сложена. Смяташе да си покаже значката на шпионката, ако беше.

Той влезе и след като видя празната стая и чинно оправеното легло, разбра, че Фриърс си беше плюл на петите.

Проклятие. Хансън веднага поиска прошка от Бог заради ругатнята.

Затвори вратата, върна се при джипа си и използва телефон за еднократна употреба, за да се обади на рецепцията на хотела.

— Обажда се детектив Хатауей от полицията на Бъфало, номер на значката… — Издиктува номера, който беше намерил в досието на мъртвото ченге. — Връщаме обаждане на един от гостите ви, ах… — Той млъкна за няколко секунди, сякаш търсеше името. — Господин Джон Фриърс. Може ли да ме свържете с него, моля?

— Съжалявам, детектив Хатауей, но господин Фриърс напусна хотела ни тази сутрин. Преди около три часа.

— Наистина? Той искаше да разговаря с нас. Остави ли адрес за връзка или номер?

— Не, сър. Аз бях на смяна, когато господин Фриърс си тръгна. Той просто си плати и си замина.

Хансън си пое дълбоко въздух.

— Съжалявам, че ви занимавам с това, господин…

— Пол Сирсика, детектив. Аз съм управителят на хотела.

— Извинете ме отново, господин Сирсика, но може би е важно. Господин Фриърс сам ли беше, когато си тръгна? Той ни каза, че изпитва известни опасения относно сигурността си и трябва да се уверя, че не е напуснал хотела ви под заплаха.

— Под заплаха? Господи — изуми се управителят. — Не, не помня да е говорил или да е бил с някого на рецепцията, но по това време имаше и други хора в лобито.

— Сам ли си тръгна?

— Не помня някой да е излизал с господин Фриърс, но бях зает да обслужвам други гости.