Последният човек, или странната история на Робинзон К.
- Автор: Богати Петер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Боевски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният човек, или странната история на Робинзон К.». Краткое содержание книги:
Интимно място е този локал. Вярно, свещите горят на празни маси, пред празни столове… След втората чаша джин бях изкушен от съмнението, дали не съм попаднал на гробищата, вечерта на задушница? Мъждукат кандилата по малките, покрити с бяла дамаска паметници, в подножието на празни жертвени купи.
Май ще трябва да спра с хвойната и да погледна за някое питие, изпълнено с повече достойнство. Шегите на моряците понякога са грубички… На едната полица се мъдрят „Наполеон“ и „Курвоазие“. Да предположим, че в тях наистина има това, което обещава етикетът — въпреки че отворената бутилка е капан от дявола, поставен за душата на кръчмаря, идеален случай за сравнение. Вече бях пил „Курвоазие“. Несравнима сила и аромат. Това е, никакво съмнение, чувствувам го едновременно в жилите си и в погледа си, открил по стените нарисуваните в стил Гоген кафяви фигури с големи гърди, които отново превръщат помещението, заприличало ми на черковно преддверие, в онова, което… Но какво всъщност е? Жените по стените са декорации, недвусмислено напомнящи, че човекът е онова животно, което е в състояние винаги, независимо от периода на чифтосване, да се люби. Човек се гордее с тази своя способност, но тук се проявява само предпазливостта на природата: да може това нейно слабо и несъвършено дете да се размножава непрекъснато, през цялата година, иначе има опасност да не бъде в крак с развитието на дивите зверове и военната техника и ще загине, преди да се е размножило. Едрогърдите кафяви жени по стените би трябвало да бъдат стимулатори на страстта, но на мен ми напомняха по-скоро плодородието — обърнах им гръб, защото започнаха да ме притесняват, както актовите снимки юношата. За съжаление зад бара бяха поставили огледало, в което можех пак да ги виждам, на преден план — собственото ми, най-малко желано за гледане отражение.
Да опитаме „Наполеон“-а.
Йена, Ваграм, Лайпциг. След това Бородино и Ватерлоо… Всички са вътре в бутилката, всеки може да ги преживее. Всяка битка — една чаша. Първите са триумф, победа, последните — разколебани поражения. И дума да не става, това с джин не можеш да го преживееш. Джинът упоява, не опива, изведнъж просто се търкулваме под масата, сякаш ударени с оловна палка по главата. За опиянението е нужен Наполеон. За опиянението от победата и опиянението от поражението. За опиянението от забравата са нужни един пирон, два метра въже и табуретка.
Гладен съм, не е ли странно?
Не. Алкохолът се впива в лигавицата на стомаха, който се свива защитно. В него се събира киселина и нервните пътища сигнализират глад. Решението е просто: трябва да се яде.
Какво може да има за ядене в един нощен локал? Направо ми е любопитно. В предишния си живот почти не съм ходил по локали. Не за парите, за времето ми беше жал. А дори и да ми се приискаше, отхвърляше го съзнанието, че сервитьорките и курвите дори и не се стремяха (а и да искаха, не можеха) да прикрият алчността си. Не обичам, когато с открито безочие ме правят на глупак.
Все трябва да има и тук някаква кухня. Към хладилника въобще не посягам. Търся консерви. Дори намирам. Черен хайвер, раци, розова на цвят сьомга — само деликатеси, с които се пие. Задължително. Нямам представа какво щях да правя с тях, ако — интересно защо ли го държаха? — ако не бях попаднал и на няколко пакета сухар. Така вече и сьомгата, и раците могат да бъдат консумирани като храна…
Въпреки че в шкафа има цял куп чинии, ям от консервените кутии. Също като старите ергени. Някога се отвращавах от това. Като самотно живеещ имах много подобни познати. Наблюдавах как отвикваха — вкъщи — от по-трудоемките задължения на цивилизацията. В началото само чинията от обеда оставаше и за вечеря; и без това същото ястие ще влезе в нея, за какво да се мие? След това вече и чинията не вадеха. И тенджерата ще свърши работа… Гледката в такива моменти ме ужасяваше и още по-строго се придържах към реда: дори и сам да вечерях, постилах покривка и за всяко ястие слагах на масата отделна чиния. И аз не обичах да мия, по-скоро купувах две дузини чинии и прибори, та да имам чисти, докато Елза, чистачката ми, ги измие. Откакто живея в институтската гостна, при по-спокойни дни също застилам масата си — но признавам си, поне толкова пъти и не го правя. Прекалено уморен съм за това, въпреки съзнанието, че го върша не за външната страна, а за самия себе си. Засрамвам се и остъргвам дъното на тенджерата.