Последният човек, или странната история на Робинзон К.
- Автор: Богати Петер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Боевски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният човек, или странната история на Робинзон К.». Краткое содержание книги:
За какво да се обвинявам? Не е само у мен грешката. Сега, макар и със страхотно закъснение, но все пак изпълнен с надежда, дърпам едно по едно чекмеджетата с хилядите картончета. Напразно. Не намирам такова, което да ме насочи, както аз искам. Платон ми напомня, че съм човек, Декарт — че съм мислещ човек; Маркс — че съм обществен човек. Но кой ще ми каже какво да направя и да мисля, когато съм останал последният човек?
Някогашните философи, които са положили основите преди пет хиляди или петстотин, или дори само преди петдесет години, а са достойни за уважение, както и Нютоновата механика — но далеч сме вече от Нютон. Само че във всяко поколение на съвременната механика възникват нови нютоновци, докато съвременниците философи все по-безпощадно се взират във Вселената…
Прелиствам картоните, а сърцето ми се свива — вървя по ялова почва, сред увехнали посеви. Като начинаещ Фауст търся философския камък. А какво намирам? В наше време всеки, който има известни познания по философия, може да остане в бранша… Най-простото е да се повтарят отговарящите на мирогледа велики предци. Да се повтарят, естествено, с други думи, което в повечето случаи означава по-разводнено, иначе би било плагиатство. Трябва да се твори така, че новите явления, ако вече не може да не бъдат забелязани, защото непрестанно се спъваме о тях, да бъдат вкарани в старите категории. Ако по друг начин не става, тогава — като стария, добър Прокруст. А което и така не пасва, и иначе не може да бъде напасвано, най-целесъобразно ще е да бъде опровергано. Но към опровержението е нужен аргумент, а най-целесъобразният аргумент е цитатът. И вече се е родила догмата, която се храни от цитатите и никога от фактите. Догмата, все по-откъсваща се от познанието, от което се е пръкнала, се превръща във вяра, а туй, що държи вярата жива, е неспокойствието. Цитатът никога не може да изрази цялото, а само част от него: в цитатите няма диалектика — следователно, който и да е ред от мисли, изразяващ недвусмислена позиция, може да бъде разбит с цитати, дори те да си противоречат. След което цитатите, въпреки че са от един корен, гонени от безпокойството на вярата, могат да се хванат и за косите.
Задънена улица, към която всеки ден се устремяват нищо неподозиращите като мене, за да си тръгнат обратно с ядни псувни. В общи линии малко са задънените улици с достатъчно място да се обърнеш и да излезеш с лицето напред.
Не всеки философ повтаря предшествениците си — и това е вярно. Има такива, които по свой начин се мъчат да разберат и обяснят залетелия се свят. За съжаление повечето от тях се стресват от това, което установяват — по-откровените направо се страхуват. Песимизмът им не е необоснован, а само безполезен. Какво ще ни помогне лекарят, който, подсмърчайки, плясва с ръце: господи, възпаление на апендикса! — и побягва от леглото на болния? Разбира се, лекарят знае, че апендиксът на болния трябва да се оперира. Може сравнението да е вулгарно, но не е по-вулгарно от цитатите или от предсказанията за края на света.
В началото на нашия век е имало мъдреци, които са можели да мислят и под знака на замисленото са смеели да поемат отговорност. Кризата на обществото роди своя философ, който след това се захвана да прекроява обществото. Светът и преди петдесет-сто години не е бил по-прост, най-много да е бил по-разбираем: барикадите са означавали еднозначни разделителни линии между стоящите от едната и другата страна. По-къс но нещата се объркали и барикадите трябвало да бъдат строени на зигзаг, за да може всеки нюанс да си намери мястото. Наистина по този начин враговете вече не стоя ли непременно един срещу друг, а полуобърнати, за да могат с другото си око да наблюдават третия Или четвъртия.
Мъдреците, които би трябвало да помогнат на обърканите си съвременници да се оправят в тези неща се лутали мъчително. Или вдигали черното знаме. Само че педантичността на буквоядството и пиратският флаг на анархията прикриват в края на краищата една и съща духовна импотентност.
Кой съм аз, та да отсъждам? Бих могъл да кажа: оня единствен праведник, заради когото градът заслужава милост. Но градът загина, а аз не съм толкова ограничен, та да мисля, че съм помилван за заслугите си. Напротив: ако поставя на везните мъките си, смело мога да твърдя, че със скърцащи зъби изкупувам греховете в тази огромна яма, на чието дъно се въргалям. В действителност нито греховете ми, нито заслугите ми бяха поставени на люшкащото се блюдо на везните, което е отредило кой да загине и кой да остане. Ето защо и аз не произнасям присъда над никого, само крещя и ругая като Йов на сметището. Не търся справедливост, а само малко разбиране, поне със задна дата… И тъй като нямам друга вяра освен законите на природата и нямам друга молитва освен разумната мисъл — не към твореца се провиквам и не него оплювам, а бълвам злъч и кал по онези, които би трябвало да водят богослужението по моя ритуал. Само че виното за комка е подправено, нафората е мухлясала, а тамянът е продаден на публичните домове за парфюм.