Последният човек, или странната история на Робинзон К.
- Автор: Богати Петер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Боевски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният човек, или странната история на Робинзон К.». Краткое содержание книги:
Всеки момент полиците ще се срутят отгоре ми и каталогизираната мъдрост на човечеството ще ме смаже. Все пак би трябвало да бъде запалена още веднъж. Но и това защо?
Ако сега стана и вляза между полиците, никога повече няма да изляза, знам. Ще хлопне зад гърба ми вратата на килията и няма да получа дори и каталожна бележка. Рамото ми ще се свре между другите, подвързията ми постепенно ще се втвърди и по главата ми ще започне да се стеле прах, защото климатичната инсталация не работи.
Не трябва да поглеждам нагоре към полиците, защото ще вземат да паднат. Просто все още ми се вие свят… Затова по-добре да не поглеждам.
Не чувам трясъка на желязната стълба, докато тичам по нея, не чувам нищо, само дишането си, а и него отвътре, защото тичам със затворена уста, със стиснати устни, да не закрещя.
Вече не обръщам внимание и на събраните книги, само да съм по-скоро навън. Зад мен безшумно се превъртат ключалките, катинарите, ключовете, люлеят се вратите, прегръщат се решетките, защото ето, няма вече охрана, няма вече чичовци, а затворниците въпреки това не бягат. Свикнали са с реда, знаят мястото си по полиците, познават рамото на съседната подвързия. Чувствуват се добре или просто се страхуват от външния свят? Те си знаят. Или може би дори и те не знаят: просто не вярват, че е дошъл краят.
Вън, пред вратата, ме посреща тъмнината.
Забравил съм за това: денят е отминал, свечерило се е. Беда.
Страх ме е в тъмното. Дълго не смеех да си го призная, намирах си най-различни смешни предлози, за да се прибера при свечеряване в бърлогата си. На сутринта предлозите ставаха прозрачни и аз се примирих с това, че тъмнината ми е враг, дори и под нейното покривало да не ме дебне никой. Постепенно бях преустроил работата и програмата си така, че залезът да не ме сварва нито далеч, нито на открито.
Сега обаче бях сбъркал. Но благословената относителност ми помага. Повече ме е страх от това, което е зад мен, отколкото от онова, което е пред мен. Поне въздухът е свеж. Хладината му ме блъсва в лицето. Все още съм замаян, но вече имам смелост да погледна нагоре. Над мен звездите ми смигат заговорнически: нали ти се иска да бъдеш сред нас?
Винаги имам у себе си фенерче. С него си прорязвам тесен тунел в тъмнината, само колкото да се промъкна. Не виждам края на тунела, само няколко метра от него, но като вървя напред, тези няколко метра напредват! заедно с мен — така че краят на тунела е там, където се изтощи батерията или аз.
Спомням си… Да, това поне още е налице: паметта ми сякаш е по-будна… Може би защото се сблъсква по-рядко със събитията, може би защото знае, че имам все по-голяма нужда от нея. Спомням си, че тук наблизо има един площад, а на площада малък нощен бар. Това е най-близкото място, където ще намеря пиене… Още не съм ходил там, но очите ми бяха фотографирали фирмата му и паметта ми сега я проявява…
Тясна врата води от улицата, истински тунел, облепен с червени тапети. По витрините на входа пожълтели снимки на танцьорки, краката им са застинали нависоко, като непристойни пътепоказатели към облепения с червени тапети рай на забравата. В другия край на тунела — плюшена завеса. Внимателно я отмествам, защото от опит знам, че най-опасните капани в този бавно затъващ в прах град са завесите, застанали на пътя на теченията. Като несъзнателен ариергард те събират праха, който дори при отпуснато пляскане на крилете им се вдига на такива облаци, че устата и гърлото, очите и лигавицата с часове не могат да дойдат на себе си… Естествено, сега не мисля за всичко това, просто ръката ми помни новородения рефлекс и хванала с два пръста скрилия се под сивия плюш червен плюш, ми прокарва път.
Преди обяд локалите са затворени. А пък чистачките ходят в локал само да метат и затова са ранобудни. Когато настъпил онзи момент, в малкия локал царели ред и чистота. Всичко било приготвено за поредното програмирано вечерно опиянение. Само че отварянето закъсня, а първият закъснял посетител съм аз. Лампата ми обикаля заведението, което продължава да бъде в червено, и забелязвам, че по масите има свещи. Благословена мода. Запалвам всички свещи и щраквам прожектора. Светлина — макар и малко приглушена и люлееща се — вече има; после ще имам време да разглеждам. Да видим това, за което съм дошъл, асортиментът е изобилен. Да започнем може би с джина. Някои твърдят, че хвойновата ракия била моряшко питие, в по-висшите кръгове я използуват само за коктейли. Изглежда, висшите кръгове са преминали към моряшки начин на живот, защото джинът в наши дни получи гражданственост и на сушата. Лед няма, лимонът е изсъхнал, джинът е топъл още преди да е започнал да ми пари гърлото, но не е важно. Един алкохолик веднъж ми обясняваше: само аматьорите подбират. Професионалистът пие не за вкуса, а за въздействието. Сигурно и той е ходил между полиците на библиотеката, а може би вече е и подреден сред призованите с малко каталожно картонче: име, възраст, професия…