Последният човек, или странната история на Робинзон К.
- Автор: Богати Петер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Боевски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният човек, или странната история на Робинзон К.». Краткое содержание книги:
Пуснах колелото на земята и разгорещен, леко задъхан от играта, се огледах за някой клозет. Наведох се над решетките на перилата, дано да видя някоя упътваща натам табела. Но не видях нито една. Обаче забелязах изложбата за къмпинг на партера, а в нея — недалеч под мен — надута пластмасова вана. Минибасейнът бе заобиколен отстрани с кръгли, червени кървавици. Сигурно беше изпуснал малко въздух, защото едната му страна беше поддала, но все още се държеше.
А у мен той събуди непреодолимото желание да опитам: ще уцеля ли?
Както не съм философ, така и не съм психолог и затова не търся причината за възникналото психическо дразнение вследствие на физическо дразнение. Достатъчно е да се каже, че изкушението беше по-силно, а рискът, що се отнася до последствията — по-малък от нищо. Така че застанах плътно до перилата и от височина два етажа се оказах доста добър за неизпробваните си способности. Дори съжалявах, че не съм се опитал от най-горния етаж. Не можех обаче да си обещая, че ще остана в магазина, докато ми се удаде възможност за повторение. Във всеки случай завърших дейността си с едно звънко „юхухуху-у“, давайки израз на това, че телесното облекчение често е придружено и от душевно. Викът радостно обиколи многоетажните тераси на сградата със стъкления покрив и гръмко заехтя по средата. Удовлетворен, метнах на рамо ролера си и прескачайки през стъпало, се затичах към горния етаж.
Малко по-късно отново леко ми се зави свят. А вече се чувствувах толкова добре! Няма защо веднага да се изпада в паника: сигурно мястото ме е замаяло. Прелитах между щандове, натъпкани с куфари, чанти, бельо, трикотаж, съдове — очите ми бяха претоварени от близостта и изобилието на бягащото пред тях. Напрегнатият стремеж на зрителните нерви за краткото време, което имат на разположение, да схванат, предадат и разгадаят попадащите пред тях дразнители — отвъд определена прагова стойност — причинява спазъм. А спазъмът, посредством замайване и главоболие, сигнализира, че организмът очаква разтоварване. Така че спрях и хвърлих ролера.
Но продължих да обикалям магазина. Замайването понамаля. Това не би било беда, ако не бях попаднал в отдела за оръжия. Черно блестящите цеви на ловните пушки ми бяха чужди и може би затова ме притеглиха. В присъствието на други хора надали бих посегнал към тях, защото щях да се срамувам от некомпетентността си. Сега ми се представяше случай да проверя колко трепери ръката ми…
Дълго избирах измежду карабините — винаги съм презирал сачмалийките. Щом искаш да уцелиш птицата в полет, прави го честно: една птица — един куршум. Да напълниш огромно пространство със сачми — все някоя ще я уцели — не е работа. Който иска да стреля, да се научи и да цели. Или да си остане у дома и да колекционира марки.
Накрая попаднах на една по-солидна на вид пушка, която донякъде приличаше на използуваната във войската карабина. Разбира се, беше друг калибър, но все пак ми напомняше за онова единствено оръжие, с което — не по собствено желание, а при изпълнение на гражданския си дълг — и аз се бях научил да боравя. Резултатът, естествено, бе пропорционален на умерената ми амбиция. Но да видим все пак какво беше останало и от него.
В едно от чекмеджетата намерих подходящи патрони, преди да намеря цел, по която си заслужаваше да насоча оръжие. Така че метнах на рамо пушката, но твърдият й, чисто нов ремък убиваше голото ми рамо. Снех я и хванал я с две ръце, както го правят по снимките ловците с ботуши, паласки и малки шапчици, готови за дивеча, който може всеки момент да изпърха, продължих да обикалям залите, стълбищата, докато ловното ми куче, самотата, не вдигна и моя дивеч.
Стоеше на двадесет-двадесет и пет крачки от мен, очевидно съвсем нищо неподозиращ. Беше среден на ръст, леко наклонил гладко зализаната си, руса, фризирана глава на момче от добро семейство, държеше двете си ръце леко протегнати напред, сякаш тъкмо се канеше да поздрави някой стар познат. Костюмът конфекция идеално падаше по фигурата му. Към мен беше обърната лявата му страна, гледаше вдървено напред, дори и да искаше, не можеше да ме забележи. Птица се убива във въздуха, земно животно — като стои, учат професионалните ловци. Добре, моето не помръдва. В началото се прицелих в слепоочието му, после все пак във врата.