Последният човек, или странната история на Робинзон К.
- Автор: Богати Петер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Боевски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният човек, или странната история на Робинзон К.». Краткое содержание книги:
Само ако някой като мен проникне вътре, само тогава библиотеката нараства до истинските си размери. Ако някой е принуден да обиколи етажите, да пробяга задъхан от край до край безкрайните редици и когато вярвайки, че е стигнал до целта, разбере, че е сбъркал буквата или номера, започне отначало, на друг етаж, между други редове, втори, трети, четвърти път — със собствените си дробове и сухожилия усеща какво е голяма библиотека. Освен това леките като пух мисли придобиват тегло, щом бъдат нахвърлени на хартия, защото хартията не съхранява даром: изисква и дава цената на вечността в килограми. А в това още не е включена тежестта на подвързията.
Ръчните асансьори работят с ток, значи сега не работят. А не мога да нося по пътя си, губещ се в безкрайността, пет-десет-петнадесет книги — дори и предвидливо да си бях взел куфар. Щом се насъбере един пакет, трябва да се замъкна с него до изхода, да ги събирам накуп.
След третия кръг вече съм уморен. През ум не ми минава да спра и да дойда друг път. Толкова книги не мога да прочета и за години… Но мога да ги прелистя, а ако за другия път съм оставил тъкмо тази, от която изведнъж имам най-голяма нужда? И в края на краищата много съмнително е дали ще се наканя още веднъж да дойда тук?
Отново кръгом и пак броя стъпалата. Леко ми се вие свят. Не обръщам внимание, в последно време често ми се случва. Напразно гълтам витамините, напразно си изспивам осемте часа, дори с приспивателно, напразно установявам с уредите, че не съм засегнат от никакво вредно излъчване. Вие ми се свят и изглежда така трябва да бъде.
Железните стъпала неприятно кънтят под краката ми. В тая хартиена оргия всичко останало е от метал, полиците, стелажите, може би и стените… Сякаш при евентуален пожар съдбата на книгите зависи от това… Александрийската библиотека е била от камък и въпреки това в нея са изгорели първите три хиляди години на човешкия дух. Макар че е възможно да е била построена от дърво, а кедърът е ароматен дори във вид на пушек. Александрийската библиотека първия път пламнала случайно. Било е война, а на война се случват такива неща. Цезар надали се е зарадвал много. Постарал се — от други места, от исторически резерви — да компенсира. Това, което било събрано по този начин, втория път не изгоряло случайно. Били събрани на хубава, правилна клада, за първото в историята, но във всеки случай не последното аутодафе. Понеже има една книга — казали, в която се съдържа всичко важно, значи, което е извън нея, е от дявола. Та така в името на една книга изгорили всички останали.
А я виж за една-две хиляди години колко много са се насъбрали отново!
Няма ли една клечка кибрит?!
Какво ли не му хрумва на човек… Трябва да седна за минутка, защото съм страшно замаян. Хубаво би било за пет минути да не мисля за нищо, но това е невъзможно… Докато седя, поне обувките ми няма да кънтят по желязото.
В този момент се сещам за какво ми напомня мястото: за затворите. Както съм виждал по филмите — железни стълби, железни врати, решетки, кънтеж, по средата празно пространство, пръстен от коридори, полиците са килии, килиите — полици. Затворниците са седнали нагъсто по полиците, рамената им се докосват, един по-дебел, друг по-тънък, само подвързията им еднаква — библиотечно райе. На гърба им номер. Имената със заглавията си носят скрити вътре и ги издават само когато ги свалят от килията и отворят корицата им: тогава отново се превръщат в личности и мислите свободно се леят от страниците им…
Обхвана ме страх, когато осъзнах приликата. Сякаш ме дърпаха при себе си, горе на полиците, празна килия винаги ще се намери, печатарските машини не могат да спрат… Сам съм срещу преобладаващото множество, кой би ме защитил?
„Сам съм“… Като че ли навсякъде го виждам изписано, където и да отида… Всеки ден с все по-големи букви. Mene tekel, сам съм…
Колко е самонадеян човекът. В яда си наполовина прочетена запратих към стената „Процесът“… Треска, кошмар, импотентност… За мен беше непознато и непонятно, да не можеш да се оправиш сред предметите и отношенията… Фактът си е факт, дори и да е скрит в здрава обвивка, дори ловко да отблъсква този, който се опитва да проникне в него, дори… С две думи, животът не е детска площадка, но не е и лабиринт. А и в лабиринта се изгубва само онзи, който не размотава след себе си нишки… Ако някой твърди друго, той е или глупак, или шмекер. Или просто го е срам, че не е взел със себе си нишка, и сега обвинява лабиринта в жестокост… Ние построихме лабиринта, от нас зависи кого ще задържи и кого ще пусне…
Казвам ви, самонадеян съм бил, сега вече знам. Но каква полза? Седя на желязната стълба, сякаш съм седнал между потискащите полици на архивата от „Процесът“ и съм сам, наистина съм сам! Нямам дори процес, по който да тичам. Оня, другият, е бил пречка, а аз съм просто излишен.