Адската дупка
- Автор: Дюма Александр
- Язык: болгарский
- Переводчик: Добриана Добрева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Адската дупка». Краткое содержание книги:
— Порция леща? — изсмя се Самуел. — Не сте избрали подходящ момент, за да ми предлагате този пазарлък след обилната закуска на г-н Шрайбер. Не съм гладен и си запазвам правата на по-голям син.
Под прозореца на столовата се чу ровене на конски копита и прислужницата дойде да предупреди Самуел, че конят му е оседлан.
— Сбогом, господин бароне — каза Самуел. — Предпочитам свободата си пред вашето състояние. Никога няма да се оставя да ми вържат камък на шията, дори да е скъпоценен. Знайте, че съм от тези амбициозни хора, които могат спокойно да живеят от сух хляб, и един от тези горделивци, които без срам могат да ходят със скъсани дрехи.
— Една последна дума — каза баронът. — Виждате как лошите ви намерения се обърнаха срещу вас. Основната причина, която ме накара да дам Юлиус на Кристиане, е писмото, в което ме заплашихте, че ще ми го вземете. Вие оженихте тези две деца, вашата омраза създаде тяхната любов, вашата заплаха създаде тяхното щастие.
— Е добре, тогава сигурно желаете да ги мразя и да ги заплашвам, след като всичко, което правя срещу тях, се обръща в тяхна полза. Желанието ви ще бъде удовлетворено. Аха! Омразата ми била благоприятна за тях! В такъв случай можете да разчитате, че ще работя за тяхното благополучие. Ще ви дам това доказателство за привързаност, бъдете спокоен! То ще бъде моят начин да бъда ваш син. Не ви казвам сбогом, господине. След година или може би по-рано ще се видим отново.
И като поздрави барона, Самуел излезе с вдигнато чело и заплашителен поглед.
Баронът обори глава на гърдите си.
— Безчестна борба? — прошепна той. — Той е настроен срещу света; но дали аз съм прав? И по вашите непроницаеми помисли, Господи, дали не сме наказание един за друг?
XXVI
ИМПРОВИЗАЦИЯ ОТ КАМЪК
Тринадесет месеца след събитията, за които разказахме, на 16 юли 1811 година към десет и половина сутринта пощенска кола напусна дома на пастора в Ландек и потегли по същия път, по който година по-рано Самуел и Юлиус се бяха срещнали с Гретхен.
В колата имаше четири души, дори пет, ако се брои едно съвсем малко бяло детенце с розови бузки, едва на два месеца, заспало в ръцете на дойката, хубава и свежа селянка, облечена в пищен костюм, каквито носят гръцките жени.
Другите трима пътника бяха една съвсем млада жена в траур, млад мъж и камериерка.
Отзад на колата бе седнал един прислужник.
Младата жена бе Кристиане, младият мъж Юлиус, детето, тяхното дете.
Кристиане бе в траур заради баща си. Г-н Шрайбер бе починал преди десет месеца. Отивайки да занесе в планината, по време на една ужасна буря, последна духовна утеха на религията на един умиращ, достойният пастор бе постигнат от зародиша на болестта, която го бе вкарала скоропостижно в гроба. След като Кристиане нямаше повече нужда от него, той бе благодарил на Бога, че му позволява да отиде при другата си дъщеря и жена си. Той бе угаснал бавно, почти весело. Барон Хермелинфелд бе прибрал при себе си Лотарио и поверил на пастор Отфрид внука на пастор Шрайбер.
Тази тъжна новина бе минала като черен облак над изгряващото щастие на Кристиане. Смъртта на баща й и бе съобщена заедно с новината за болестта му: тя не бе могла да се върне, за да го види и прегърне за последен път. Впрочем тя вече беше бременна и Юлиус не се съгласи да я остави да се поклони пред ледения гроб. От мерки за предпазливост дори отказа да продължи пътуването и остана със своята любима на един от изпълнените с цветя острови на гръцкия архипелаг.
Първоначалният порив на тяхната мъка малко по малко бе отслабнал. Останала сама на този свят с Юлиус, Кристиане го бе обикнала за двама, а съжалението за баща й бе омекотено от надеждата за нейното дете.
Майката бе утешила дъщерята.
Така Юлиус и Кристиане прекараха най-щастливите месеци на живота си всред цялото това обаяние, което може да прибави Изтокът на света към Изтока на любовта им, смесвайки душите им с морския бриз, отразявайки в чистите им сърца синьото небе на Гърция и молейки Бога само да продължи тези чудесни мигове.
По-късно Кристиане роди малкото момченце, което видяхме да спи в пощенската кола. Лекарят бе казал, че за отглеждането на детето би било разумно да отидат на по-умерен климат преди летните горещини. Юлиус и Кристиане решиха да се приберат незабавно. Слезли в Триест, на къси преходи те се прибраха през Линц и Вюрцбург. Но преди да стигнат до Франкфурт, пожелаха да минат през Ландек. Първото им посещение бе, разбира се, на гроба.