Позитронният човек

— Може би трябваше да помолиш сина ми Пол да прочете ръкописа вместо мен — предложи Джордж. — Знаеш, че е безспорен професионалист. Много по-запознат с всички тънкости и нюанси, отколкото аз сега.

Най-после Ендрю проумя, че Джордж Чарни въобще не е искал да чете книгата. Джордж Чарни беше стар и уморен, наближаваше последните години от живота си. Колелото на поколенията себе завъртяло още веднъж. Глава на семейството стана Пол. Сър ги напусна, после Малката Мис, сега идваше ред и на Джордж. Хората с фамилии Мартин и Чарни идваха на този свят и си отиваха, а Ендрю оставаше, не съвсем непроменен (от време на време тялото му преминаваше през технологично обновление, струваше му се, че и неговите мисловни процеси непрекъснато се задълбочават и стават по-богати, вече си позволяваше да признае собствените си изключителни способности), но несъмнено неуязвим за разрушителното влияние на отминаващите години.

Занесе почти готовия ръкопис на Пол Чарни. Пол го прочете веднага и изказа не само похвали, но както Джордж предположи, направи предложения как да бъде преработен. В текста имаше места, където Ендрю, неспособен да схване резките нелинейни скокове на човешкия ум, стигаше до прекалено опростяване и необосновани изводи. Преди всичко Пол смяташе, че книгата е прекалено доброжелателна към човешката гледна точка. Каза, че няма да е излишна повечко критика към неразумното човешко отношение спрямо роботите, и към науката въобще.

Ендрю не очакваше това:

— Пол, но аз не желая да обиждам никого.

— Досега не е написана достойна за прочит книга, която да не е обидила никого — отвърна Пол. — Ендрю, напиши това, което смяташ за истина. Ще се изумя, ако всички хора по света се съгласят с тебе. Но твоята гледна точка е уникална. Можеш да дадеш на света нещо истинско, нещо ценно. То обаче няма да струва нищо, ако потиснеш чувствата си и напишеш само онова, което според тебе искат да прочетат другите.

— Но Първият закон…

— По дяволите Първия закон, Ендрю! Първият закон не е всичко! Как можеш да навредиш някому с една книга? Може би само ако го халосаш с нея по главата. Иначе не. Идеите не вредят, дори лошите идеи, дори глупавите и злите идеи. Хората причиняват вреда. Понякога се хващат за определени идеи и ги използват като оправдание за безсъвестни и възмутителни постъпки. Човешката история е пълна с такива примери. Но идеите са само идеи. Не бива никога да бъдат потискани. Трябва да бъдат изразени открито, проучени, проверени и ако е нужно — публично отхвърлени… Както и да е, Първият закон не казва нищо за роботи — автори на книги. Тоягите и камъните, Ендрю, — те могат да причинят вреда. Но думите…

— Както ти току-що отбеляза, Пол, човешката история е пълна с пагубни събития, започнали от най-обикновени думи. Ако тези думи не са били произнесени, нямало е да се случат и пагубните събития.

— Не разбираш какво искам да кажа, нали? Или все пак разбираш? Мисля, че разбираш. Ти знаеш каква сила имат идеите и не вярваш много-много в умението на хората да различават добрите от лошите идеи. Е, аз също, понякога. Но накрая лошите идеи изчезват. Такава е историята на човечеството от хилядолетия. Доброто наистина надделява, рано или късно, без значение какви ужаси стават по пътя му. Затова е вредно да се потиска идея, която може да се окаже полезна за света. Виж какво, Ендрю — ти може би си най-близкото подобие на човек, излизало някога от заводите на „Ю Ес Роботс“. Ти единствен имаш възможността да разкажеш на света, какво е нужно да знае за връзката човек-робот, защото донякъде принадлежиш и на двете страни. И така ще помогнеш за заздравяването на тази връзка, която дори в нашите развити времена страда от проблеми. Напиши своята книга. Честно — напиши я.