Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
— Да, както виждаш, нежният съпруг, нежен както първата година след женитбата, изгаря от желание да те види — каза той с бавния си тънък глас и с оня тон, с който почти винаги се обръщаше към нея, тон на ирония над ония, които наистина говорят така.
— Серьожа здрав ли е? — попита тя.
— Това ли е — каза той — цялата награда за моята пламенност? Здрав е, здрав е…
XXXI
Вронски не се и опитва да заспи през цялата нощ. Той седеше в купето и ту се взираше право напреде си, ту наблюдаваше пътниците, които влизаха и излизаха, и макар че и по-рано поразяваше и дразнеше непознатите хора със своето непоколебимо спокойствие, сега изглеждаше още по-горд и самодоволен. Той гледаше на хората като на вещи. Седналият срещу него млад нервен човек, чиновник в окръжен съд, го намрази за тоя му вид. Младият човек нарочно запалваше цигара от неговата, заприказваше го и дори го буташе, за да го накара да почувствува, че не е вещ, а човек, но Вронски го гледаше все така, сякаш гледаше фенер, и младият човек правеше гримаси, чувствувайки, че губи самообладание, задето не го признават за човек, и не можеше да заспи от това.
Вронски не виждаше никого и нищо. Той се чувствуваше цар не защото вярваше, че е направил впечатление на Ана — той не вярваше още това, — а защото впечатлението, което тя му бе направила, го изпълваше с щастие и гордост.
Той не знаеше и дори не мислеше какво ще излезе от всичко това. Чувствуваше, че всичките му необуздани, разпилени досега сили бяха събрани наедно и със страшна енергия бяха насочени към една блажена цел. И бе щастлив от това. Знаеше само, че й е казал истината, че отива там, дето е тя, че цялото щастие в живота, единствения смисъл на живота той намира сега в това — да я вижда и да я слуша. И когато излезе от купето в Бологов, за да изпие чаша сода, и видя Ана, без да иска, с първата си дума й каза това, което мислеше. И се радваше, че й е казал, че сега тя знае това и мисли за него. Той не спа цялата нощ. След като се върна в купето, непрестанно прехвърляше през ума си всички положения, в които бе я виждал, всичките й думи, и във въображението му се носеха картини на едно възможно бъдеще, от които сърцето му замираше.
Когато в Петербург излезе от вагона, след безсънната нощ той се чувствуваше оживен и бодър като след студена баня. Спря се край своя вагон и я чакаше да слезе. „Да я видя още веднъж — каза си той и неволно се усмихна, — да видя походката, лицето й; може би ще каже нещо, ще обърне глава, ще ме погледне и ще се усмихне.“ Но преди да види нея, той видя мъжа й, когото началникът на гарата учтиво съпровождаше между навалицата. „Ах, да! Мъжът й!“ Едва сега за пръв път Вронски ясно разбра, че мъжът й бе лице, свързано с нея. Той знаеше, че тя има мъж, но не вярваше в съществуването му и повярва напълно в него едва когато го видя, с неговата глава, рамене и крака в черни панталони; и особено когато видя как тоя мъж с чувство за собственост спокойно я хвана под ръка.
Като видя Алексей Александрович с неговото петербургски-свежо лице и строго самоуверена фигура, с кръглата шапка, малко попрегърбен, той повярва в него и изпита неприятно чувство, подобно на онова, което изпитва човек, измъчван от жажда, след като стигне до извора и намери в него куче, овца или свиня, която хем е изпила, хем е размътила водата. Походката на Алексей Александрович, който въртеше целия си таз и тъпите си крака, особено обиждаше Вронски. Той признаваше само на себе си несъмненото право да я обича. Но тя беше все същата; видът й му подействува пак така, като го оживяваше физически, възбуждаше го и изпълваше душата му с щастие. Вронски нареди на дотичалия от втора класа лакей, немец, да вземе нещата и да върви, а той се приближи до нея. Видя първата среща на мъжа с жена му и с проницателността на влюбен долови признака на леко стеснение, с което тя говореше с мъжа си. „Не, тя не го обича и не може да го обича“ — реши той в себе си.