Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
Още докато се приближаваше отзад до Ана Аркадиевна, той с радост забеляза, че тя усети приближаването му и се озърна, а като го позна, пак се обърна към мъжа си.
— Добре ли прекарахте нощта? — попита той, като се поклони едновременно и ней, и на мъжа й и предостави на Алексей Александрович да приеме тоя поклон за своя сметка и да го познае или да не го познае, както намери за добре.
— Благодаря, много добре — отвърна тя.
Лицето й изглеждаше уморено и върху него не се четеше оная игра на оживление, което избиваше ту в усмивката, ту в очите; но за един миг, когато го погледна, нещо премина в очите й и въпреки че тоя огън веднага угасна, Вронски бе щастлив от тоя миг. Тя погледна мъжа си, за да разбере дали той го познава. Алексей Александрович гледаше с неудоволствие Вронски и разсеяно се мъчеше да си спомни кой е той. Спокойствието и самоувереността на Вронски се сблъскаха тук с хладната самоувереност на Алексей Александрович като коса о камък.
— Граф Вронски — каза Ана.
— А! Струва ми се, че се познаваме — равнодушно рече Алексей Александрович и му подаде ръка. — Натам пътува с майката, а насам със сина — каза той, като изговаряше ясно всяка дума, сякаш подаряваше рубли. — Вие сигурно се връщате от отпуск? — попита той и преди да дочака отговор, се обърна към жена си със своя шеговит тон: — Е, много ли сълзи се проляха при раздялата в Москва?
С това обръщение към жена си той даваше на Вронски да почувствува, че иска да остане сам, сетне се извърна към него и се докосна до шапката си; но Вронски се обърна към Ана Аркадиевна.
— Надявам се, че ще имам честта да ви посетя — каза той.
Алексей Александрович с уморени очи погледна Вронски.
— Много ще се радвам — студено каза той, — ние приемаме всеки понеделник. — И като се отдалечи съвсем от Вронски, той каза на жена си: — И колко е хубаво, че успях да отделя половин час време, за да те посрещна и ти покажа нежността си — продължи той със същия шеговит тон.
— Ти твърде много подчертаваш нежността си, та да мога да я оценя — каза тя със същия шеговит тон, неволно заслушана в стъпките на Вронски, който вървеше след тях. „Но какво ме интересува?“ — помисли тя и започна да разпитва мъжа си как е прекарвал без нея времето си Серьожа.
— О, отлично! Mariette казва, че той бил много мил и… трябва да те огорча… не му било мъчно за тебе, не така, както на мъжа ти. Но още веднъж merci, мила, че ми подари един ден. Нашият мил самовар ще бъде във възторг. (Той наричаше „самовар“ знаменитата графиня Лидия Ивановна, задето тя винаги и за всичко се вълнуваше и горещеше.) Тя разпитва за тебе. И знаеш ли, ако смея да те посъветвам, иди още днес у тях. Нея я боли сърцето за всичко. Сега, въпреки всичките си грижи, тя се интересува от помиряването на Облонски.
Графиня Лидия Ивановна беше приятелка на мъжа й и център на един от кръговете в петербургското общество, с който Ана, поради мъжа си, бе свързана тясно.
— Но аз й писах.
— А тя иска да знае всичко подробно. Иди, мила, ако не си уморена. Хайде, Кондратий ще ти докара карета, а пък аз ще отида в комитета. Пак няма да обядвам сам — продължи Алексей Александрович вече не с шеговит тон. — Няма да повярваш как свикнах…
И като й стискаше дълго време ръката, той с особена усмивка я настани в каретата.
XXXII
Първото лице, което посрещна Ана в къщи, беше синът й. Той хукна към нея по стълбата, въпреки вика на гувернантката, и с отчаян възторг викаше: „Мама, мама!“ Дотича до нея и увисна на шията й.
— Нали ви казах, че е мама! — викна той на гувернантката. — Аз знаех!
И синът, както и мъжът й, пробуди у Ана чувство, което приличаше на разочарование. Тя си го представяше по-хубав, отколкото беше в действителност. Трябваше да слезе до действителността, за да го почувствува такъв, какъвто беше. Но и такъв, какъвто беше, той бе прелестен с русите си къдри, със сините очи и пълните си стройни крачета в силно изопнати чорапи. Ана изпитваше почти физическа наслада, усещайки близостта и ласките му, и нравствено успокоение, когато срещнеше простодушния му, доверчив и любещ поглед и слушаше наивните му въпроси. Тя извади подаръците, които му бяха пратили децата на Доли, и му разправи, че в Москва има едно момиченце Таня и че тая Таня знае да чете и учи дори другите деца.
— Ами аз по-лош ли съм от нея? — попита Серьожа.
— За мене ти си най-добрият в света.
— Аз зная това — усмихнат каза Серьожа.
Ана не бе успяла още да изпие кафето си, когато доложиха, че идва графиня Лидия Ивановна. Графиня Лидия Ивановна беше висока пълна жена с болезнено-жълт цвят на лицето и с прекрасни замислени черни очи. Ана я обичаше, но днес сякаш за пръв път я видя с всичките й недостатъци.