Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
И тя отвори вратата. Виелицата и вятърът се втурнаха насреща й и се сборичкаха с нея за вратата. И това й се стори весело. Тя отвори и излезе. Вятърът сякаш я чакаше, радостно засвири и искаше да я грабне и отнесе, но тя се улови с ръка за студената дръжка и като придържаше роклята си, слезе на перона и мина зад вагона. Вятърът беше силен на стълбата, но на перона зад вагоните беше тихо. С наслада, с пълни гърди тя вдишваше снежния, студен въздух и застанала край вагона, оглеждаше перона и осветената гара.
XXX
Страшна буря вилнееше и свиреше между колелетата на вагоните, по стълбовете иззад гарата. Вагони, стълбове, хора, всичко, което се виждаше, беше затрупано от едната страна със сняг и се отрупваше все повече и повече. Бурята стихваше за миг, но след това отново връхлиташе с такава сила, че сякаш не можеше да й се противостои. Между това някакви хора тичаха, приказваха весело помежду си, като скърцаха по дъските на перона и непрестанно отваряха и затваряха големите врати. Приведената сянка на някакъв човек се плъзна под краката й и се чу тракане на чукче по желязо. „Дай сигнал!“ — чу се сърдит глас сред бурния мрак отсреща. „Тук, моля! №28!“ — викаха разни гласове и тичаха хора, загърнати, отрупани със сняг. Двама господа със запалени цигари в уста минаха край нея. Тя пое въздух още веднъж, за да се надиша, и тъкмо бе извадила ръка от маншона, за да се улови за вратата и влезе в купето, когато някакъв друг човек с шинел до самата нея закри трепкащата светлина на фенера. Тя се озърна и в миг позна лицето на Вронски. Опрял ръка до козирката, той се наведе пред нея и попита не й ли трябва нещо, не може ли да й услужи с нещо. Доста дълго, без да отговаря нищо, тя се взираше в него и въпреки че той стоеше в сянка, видя или й се стори, че видя и израза на лицето, и очите му. Това бе пак същият израз на почтителен възторг, който бе й подействувал така много вчера. През последните дни, а и преди малко, тя неведнъж си бе казвала, че за нея Вронски е един от стотиците вечно едни и същи младежи, които се срещат навред, че тя никога няма да си позволи дори да мисли за него; но сега, в първия миг на срещата си с него, я обхвана чувство на радостна гордост. Нямаше нужда да пита защо той е тук. Тя знаеше това също така сигурно, както ако той й кажеше, че е дошъл, за да бъде там, дето е тя.
— Не знаех, че пътувате. Защо пътувате? — попита тя, като отпусна ръката, с която се бе уловила за вратата. И неудържима радост и оживление сияеха на лицето й.
— Защо пътувам ли? — повтори той, като я гледаше право в очите. — Вие знаете, че пътувам, за да бъда там, дето сте вие — каза той, — не мога иначе.
И в същото време, сякаш преодолял препятствията, вятърът издуха снега от покрива на вагона, захлопа с някаква откъсната ламарина, а напред плачливо и мрачно зарева мощната свирка на локомотива. Сега целият ужас на виелицата й се стори още по-прекрасен. Той й каза същото, което искаше душата й, но от което разумът й се страхуваше. Тя не отговори нищо и по лицето й той долови борба.
— Простете ми, ако това, което казах, ви е неприятно — започна той покорно.
Той говореше учтиво, почтително, но така твърдо и упорито, че тя дълго време не можеше да отговори нищо.
— Това, което казвате, е лошо и аз ви моля, ако сте добър човек, забравете какво сте казали, както и аз ще го забравя — най-после каза тя.
— Не ще забравя и не мога да забравя никога нито една ваша дума, нито едно ваше движение…
— Стига! Стига! — извика тя, като се мъчеше напразно да придаде строг израз на лицето си, в което той жадно се взираше. И като се улови с ръка за студената дръжка, тя се качи на стъпалата и бързо влезе в коридорчето на вагона. Но в това малко коридорче се спря, като прехвърляше през ума си станалото. Без да може да си спомни нито своите, нито неговите думи, тя инстинктивно разбра, че тоя минутен разговор бе ги сближил извънредно много; и бе уплашена и щастлива от това. След като постоя няколко секунди, влезе в купето и седна на мястото си. Онова вълшебно напрегнато състояние, което я мъчеше отначало, не само се възобнови, но се засили и стигна дотам, че тя се страхуваше да не би всеки миг да се скъса в нея нещо извънредно обтегнато. Не спа цяла нощ. Но в напрежението и бляновете, които изпълваха въображението й, нямаше нищо неприятно и мрачно; наопаки, имаше нещо радостно, палещо и възбуждащо. На разсъмване Ана задряма, седнала на канапето, а когато се събуди, беше вече бяло, светло и влакът наближаваше Петербург. Веднага я обзеха мисли за дома, за мъжа, за сина й и грижи за предстоящия и следващите дни.
В Петербург, още щом спря влакът и тя слезе, първото лице, което й привлече вниманието, беше лицето на мъжа й. „Ах, Боже мой! Защо ушите му са станали такива?“ — помисли тя, като гледаше студената му и представителна фигура и особено поразилите я сега хрущяли на ушите, които подпираха периферията на кръглата му шапка. Като я видя, той тръгна насреща й, свил устни в свойствената си иронична усмивка и загледан право в лицето й с големите си уморени очи. Някакво неприятно чувство сви сърцето й, когато тя срещна настойчивия му и уморен поглед, сякаш очакваше да го види друг. Най-вече я порази чувството на недоволство от себе си, което изпита при срещата си с него. Това чувство бе отдавнашно, познато чувство, то приличаше на оная престореност, с която тя се отнасяше към мъжа си; но по-рано тя не забелязваше това чувство, а сега ясно и с болка го съзна.