Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
„Все пак той е добър човек, правдив, кротък и забележителен в своята сфера — каза си Ана, когато се върна в стаята си, сякаш го защищаваше пред някого, който го обвинява и казва, че човек не може да го обича. — Но защо ушите му стърчат така странно? Или се е подстригал?“
Точно в дванадесет, когато Ана, все още седнала до писмената маса, довършваше писмото си до Доли, се чуха равномерни стъпки в чехли и Алексей Александрович, измит и сресан, с книга под мишницата, пристъпи до нея.
— Време е, време е — каза той, особено усмихнат, и влезе в спалнята.
„И какво право имаше той да го гледа така?“ — помисли Ана, като си спомни как Вронски бе погледнал Алексей Александрович.
Тя се съблече и влезе в спалнята, но на лицето й не само че нямаше онова оживление, което, докато бе в Москва, току бликаше от очите и усмивката й: напротив, сега огънят изглеждаше угаснал в нея или потулен някъде дълбоко.
XXXIV
Когато си заминаваше от Петербург, Вронски бе оставил голямата си квартира на улица Морская на своя приятел и любим другар Петрицки.
Петрицки беше млад поручик, не особено знатен и не само небогат, но и потънал до гуша в дългове, привечер винаги пиян и често попадаше в ареста заради разни смешни и мръсни истории, но все пак бе любимец и на другарите си, и на началството. В дванадесет часа, когато стигна от гарата в квартирата си, Вронски видя пред входа познат файтон. Още щом позвъни, той чу зад вратата висок смях на мъже и шепот на френски на женски глас и вика на Петрицки: „Ако е някой от негодниците, не го пущайте!“ Вронски не каза на вестовоя да съобщи кой идва и тихичко влезе в първата стая. Пред кръглата маса седеше и вареше кафе баронеса Шилтон, приятелка на Петрицки; тя блестеше с лилавия атлаз на роклята и с руменото си бяло лице и като канарче изпълваше цялата стая с парижкия си говор. До нея седяха Петрицки с палто и ротмистърът Камеровски в пълна униформа, навярно дошъл направо от службата.
— Браво! Вронски! — развика се Петрицки, като скочи и изтрополя със стола. — Самият домакин! Баронесо, едно кафе за него от новия кафеник. Съвсем не те очаквахме! Надявам се, че си доволен от украсата на твоя кабинет — каза той, като посочи баронесата, — нали се познавате?
— Разбира се! — каза Вронски, като се усмихваше весело и стискаше малката ръчичка на баронесата. — Как не! Стари приятели сме.
— Вие идвате от път — каза баронесата — и затова аз трябва да си отида. Ах, ако ви преча, ще се махна още сега!
— Вие сте у дома си, баронесо — каза Вронски. — Здравей, Камеровски — прибави той, като стисна студено ръка на Камеровски.
— Виждате ли, вие никога не умеете да говорите такива хубави неща — обърна се баронесата към Петрицки.
— Защо не? След обеда и аз ще кажа не по-лоши неща.
— Но след обеда това не се смята за заслуга! Е, аз ще ви направя кафе, идете се умийте и се стегнете — каза баронесата и отново седна и грижливо завъртя винтчето на новия кафеник. — Пиер, дайте кафе — обърна се тя към Петрицки, когото наричаше Пиер, по фамилното му име Петрицки, без да крие отношенията си с него. — Аз ще прибавя.
— Ще го развалите.
— Не, няма да го разваля! Е, ами жена ви? — каза изведнъж баронесата, като прекъсна разговора на Вронски с другарите му. — Ние тук ви оженихме. Доведохте ли жена си?
— Не, баронесо. Аз съм роден бохем и бохем ще си умра.
— Толкова по-добре, толкова по-добре. Дайте си ръката.
И без да пусне ръката на Вронски, баронесата започна да му разправя последните си планове за живота, като ги изпъстряше с шеги, и да иска съвета му.
— Той все не иска да ми даде развод. Е, какво да правя? (Той бе мъжът й). Сега аз искам да заведа дело. Какъв съвет ще ми дадете? Камеровски, наглеждайте кафето — изкипя; нали виждате, че съм заета с работа! Искам да заведа дело, за да си взема имота. Вие разбирате ли тая глупост: понеже уж съм му изневерила — с презрение каза тя, — той иска да ползува имота ми.
Вронски слушаше с удоволствие това весело бъбрене на хубавичката жена, съгласяваше се с нея, даваше й полушеговити съвети и изобщо веднага доби обикновения си тон на държане с подобен род жени. В неговия петербургски свят всички хора се деляха на два напълно противоположни сорта. Единият низш сорт: долни, глупави и главно смешни хора, които смятат, че мъжът трябва да живее само с една жена, с която е венчан, че момичето трябва да бъде невинно, жената срамежлива, мъжът мъжествен, въздържан и твърд, че трябва да се възпитават деца, да се изкарва хлябът, да се плащат дълговете — и разни други такива глупости. Тоя сорт хора бяха старомодни и смешни. Но имаше и друг сорт хора, истинските, към които принадлежаха те всички, които трябваше да бъдат главно елегантни, красиви, великодушни, смели, весели, да се отдават на всяка страст, без да се червят, и да се присмиват над всички други.