Заговорът „Ханаан“
- Автор: Кан Майкл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Албена Митева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Заговорът „Ханаан“». Краткое содержание книги:
Някой разиграва лотария с човешките съдби. А най-страшното е, че го прави от гроба. Само че Рейчъл Голд не вярва в духове?
Тази вечер написах само „Скъпи мамо и татко“, а после смачках листа и го хвърлих в кошчето.
— Хайде, Ози — казах аз. — Да се поразходим.
Ози се изправи на крака и ме чакаше пред входната врата, докато аз се приготвя. Нощта бе гореща. Плажът и паркът „Лойола“ бяха пълни с двойки, наслаждаващи се на езерния бриз. Отидохме до пристана, минахме покрай един рибар и млада двойка, която се прегръщаше. На края на пристана, ако погледнех надясно, виждах червените светлини на върха на небостъргача „Хенкок“, на север се открояваха тумбестите очертания на обсерваторията на Северозападния университет. Голяма платноходка мина близо покрай нас и аз чух женски смях.
Бавно се върнахме в апартамента. Ози се излетна на дървения под в дневната, а аз се проснах на фотьойла и започнах Да прелиствам втория чикагски седмичник — „Ридър“.
Прегледах първата страница и после случайно обърнах на страницата с личните обяви. Седмичната жътва не изглеждаше обещаваща. Нямаше нищо интересно в първа колона. Във втора колона повечето обяви бяха за телефонен секс.
И после в колоната вдясно от средата на страницата аз я открих:
ХАНААН 6: АДИСЪН — С
2,15 СУТРИНТА, ЧЕТВЪРТЪК
Прегледах и останалите обяви. Нищо. Потръпнах, припомняйки си странната брошура на Шпрингер.
Отново се върнах на личната обява за Ханаан. Адисън — С?
Отидох до задната врата. Все отлагах да занеса на вторични суровини вестниците и затова имах „Ридърс“, „Трибюн“ и „Ню Йоркър“, пакетирани от месеци и оставени на стълбищната площадка. Започнах с трифутовата купчина от „Ридър“, като ги разгърщах само на страницата с личните обяви. След това се прехвърлих на „Трибюн“, като четях също само личните обяви. Когато свърших, очите ме смъдяха, а пръстите ми бяха черни от печатарското мастило. Почти цялата площадка бе осеяна с вестници.
Открих още две съобщения за Ханаан отпреди две седмици и нито едно от по-ранна дата. Първото беше в „Ридър“ от миналата седмица:
ХАНААН 4: ВАШИНГТОН
13,30 СУТРИНТА, ПОНЕДЕЛНИК
Другото беше в „Трибюн“ отпреди единадесет дни:
ХАНААН 6: ДЖЕФЕРСЪН
3,00 СУТРИНТА, СЪБОТА
Бях си легнала и полузаспала, когато разгадах тези съобщения.
— Боже мой — промълвих аз и седнах в леглото. — Вашингтон, Джеферсън, Адисън — прочетох на висок глас. Разбира се. Всичките бяха имена на спирки на метрото. Всяко съобщение указваше спирката, времето и деня. Адисън — С: спирка „Адисън“, северния перон. Два часът и петнадесет минути сутринта в четвъртък. Тази вечер бе сряда. Погледнах към радиочасовника. Вече не беше сряда! Бе един часът и четири минути четвъртък сутрин.
Щеше ли да се случи нещо след един час и единадесет минути на северния перон на спирка „Адисън“?
Легнах на една страна с лице към радиочасовника. Виждах как цифрите се сменят: 1,06, 1,07, 1,08. Реших се. Бе твърде късно, за да се обаждам на някого. А и на кого бих могла да се обадя? На Пол? Не още. Може би никога. На Бени? Нямаше нужда да се правя на интересна. Все пак не е негов случай. 1,10, 1,11. Нямаше да оставя това така, нали? Само защото е посред нощ и няма на кого да се обадя да ми помогне. Но аз ще го направя. Седнах и се загледах в Ози. 1,13, 1,14.
— Хайде, Ози — казах аз накрая, взех листа и станах от леглото.
Глава 16
Навлякох едни широки избелели джинси и стара тениска. Порових се в чекмеджето на гардероба за съответния бозав шал и намерих един подходящ — бежов със сини цветя — и прикрих с него косата си. После си обух старите високи баскетболни обувки и ги завързах. Огледах отражението си в огледалото. Истинска Мата Хари. Сложих в задния джоб на джинсите си стари слънчеви очила, а в един от предните джобове пъхнах четири десетдоларови банкноти и три от по един долар. Достатъчни за билета в метрото и ако е необходимо, за такси.
— Да вървим, Ози — казах аз.
Отидох в кухнята и взех от килера каишката на Ози. Той ме чакаше пред входната врата, размахвайки опашка. Погалих го по главата.
— Ти ще бъдеш куче-следотърсач тази нощ, моето момче.
Вървяхме по безлюдната улица към спирка „Морз“. Вратата на спирката бе подпряна и оставена отворена, за да става течение. Спряхме се в сянката на вратата. Сложих каишката на Ози и навих другия край около ръката си, докато дължината й стана само осемнадесет инча. Сложих си очилата. Можеха да не ни разпознаят, ако не се вгледаха. Сърцето ми биеше силно.
Небръснат мъж със смачкано сако тромаво мина покрай нас.
Изчаках пред спирката, докато той се отдалечи, и тогава въздъхнах облекчено.