Скрити тайни

— Точно така.

— Правилно мислиш. — Засмя се и се отдръпна. — А ти ще ме закараш ли до колата ми?

— Става. — Пое ръката й и заедно заслизаха по стълбите. — Меган… — Не му беше приятно да повдига този въпрос, докато слънцето грееше, а настроените му бе така приповдигнато. — Ако отново имаш проблем с Дюмонт, ако се опита да се свърже с теб или с Кевин, ако се обади, ако дори посмее да изпрати димен сигнал, каквото и да е, искам веднага да ми кажеш.

Тя стисна ръката му.

— Едва ли ще посмее след онзи пердах, който му хвърли. Не се притеснявай, Натаниъл, мога и сама да се справя с Бакстър.

— Откъсни му главата — предложи Бърди, ала Нейт не се усмихна.

— Не става въпрос дали можеш, или не можеш да се справиш. — Той отвори вратата и излезе навън. — Може би не смяташ така, но тази нощ ми дава правото да се грижа и за теб, и за момчето ти. Така и смятам да направя. Значи, слушай ме много внимателно! — Нейт й отвори вратата на колата. — Или ще ми обещаеш, че ще ми кажеш, или тръгвам след него още сега.

Меган понечи да възрази, ала веднага си спомни изражението по лицето на Натаниъл, когато бе запратил Бакстър в стената, и се спря.

— Наистина ли ще го направиш?

— Бъди сигурна.

Опита се да разграничи раздразнението от удоволствието, че има кой да я защити. Не успя.

— Много ти благодаря за загрижеността, но не съм сигурна, че я искам. Отдавна се грижа сама и за себе си, и за Кевин.

— Нещата се променят.

— Да — отвърна внимателно тя и се зачуди какво ли се таи зад тези спокойни не трепващи сиви очи. — Само че се чувствам по-спокойна, когато промените са по-бавни.

— Старая се да следвам твоите крачки, Мег. — Колкото и да се дразнеше, каза си той, налагаше се да не го показва. — Едно простичко да или не ще свърши работа.

Не можеше да мисли единствено за себе си. Ами Кевин… А Натаниъл предлагаше и на двамата крепката си ръка. Гордостта не означаваше нищо в сравнение със спокойствието на сина й.

Без сама да разбира какво точно я забавлява, тя се обърна усмихната към него, щом Нейт седна зад волана.

— Притежаваш удивителната способност да си постигаш своето. А когато все пак го постигнеш, го приемаш като нещо неизбежно.

— Обикновено е така — Той излезе на заден от алеята и се отправи към „Шипшейп“.

Очакваха ги посрещачи. Холт, и за изненада на Меган, брат й Слоун.

— Оставих децата в Кулите — каза Холт, преди още тя да го бе попитала. — И кучето ти е там, Нейт.

— Благодаря. — Едва слязла, Слоун я стисна за раменете и се взря в очите й.

— Добре ли си? Защо, по дяволите, не ми се обади? Той направи ли ти нещо?

— Добре съм, Слоун, добре съм. — Инстинктивно обрамчи лицето му с длани и го целуна. — Не се обадих, защото тук имаше двама рицари на бели коне, които се впуснаха да ме защитават. Може и да ми е направил нещо, ала и моите юмруци го застигнаха. Мисля, че му разцепих устата.

Слоун изрече нещо твърде неприятно по адрес на Дюмонт и прегърна Меган.

— Трябваше да го убия още първия път, когато ми разказа за него.