Блуждаещи огньове (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Блуждаещи огньове (Загадката, разказана от бедния свещеник на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
Дошъл е редът на бедния свещеник. Спомените го връщат към едно живописно селце в Кент — първата му енория, Обитателите на селото са преследвани от проклятие, а старата църква и гробището зад нея крият страховити тайни.
Преди години група тамплиери са били коварно подмамени и оставени да загинат в близкото тресавище.
Има ли нещо вярно в преданието, че загиналите рицари са носели със себе си легендарното съкровище на тамплиерите, изчезнало безследно след обявяването на ордена извън закона? Защо младите жени в селото са обречени на ранна смърт? Свещеникът е решен да извади на бял свят мрачната тайна — но на каква цена?
— Сър Ричард е умен. — Филип се изправи. — Хайде, братко, имаме работа. Мъртвите французи ще бъдат погребани в старото гробище. Енориашите ще получат ново.
— Вече те наричат Спасителя на Скозби — пошегува се Едмънд.
— Няма да остана само с това — отвърна сухо Филип. — Но погребването на мъртвите е свещен акт на милосърдие. Искам да го направим, преди труповете да се вмиришат, а енориашите ми са твърде пияни, за да копаят.
Всъщност, Филип не се затрудни да получи помощ от тях. Победоносното настроение се беше уталожило. Преобладаваше здравият разум и енориашите бяха също толкова нетърпеливи да съберат труповете и да ги донесат в гробището. Жените и децата останаха вкъщи и докато свършат, се спусна мрак. Филип наблюдаваше как броят на труповете се увеличава. Беше забравил за загадката и за проклятието, за легендите и басните. Редицата от мъртви млади мъже го изпълни с тъга. Някои от раните им бяха ужасни — някои бяха с прерязани гърла, а други имаха рани от унищожаващите стрели в главите си, стомасите или гърдите.
Пиърс лесничеят се завърна от горите на Скозби и съобщи, че конете и плячката на французите вече са в имението. Заедно с някои от своите хора той помогна на свещеника да събере труповете. Късно следобед Филип ги освободи, за да си починат, и Рохейша изнесе халби ейл и домашно изпечен хляб. Мъжете насядаха в кръг, шегуваха се и се смееха, без да се притесняват от труповете. Те празнуваха собственото си оцеляване. Филип се върна вкъщи и отново отвори църковния архив. Намери частта, написана от Романел, с интересните бележки за умрелите през 1308. Както беше обикновено за подобни документи, свещеникът беше отбелязал в коя част от гробището са заровени тези трупове. Научил достатъчно, Филип излезе. Закара работниците в източната част на гробището, недалеч от колибата на Оплаквачката, и нареди да изкопаят голям ров. Без да обръща внимание на въпросителния поглед на Едмънд, той нареди гробът да бъде по-дълъг и по-широк, отколкото беше необходимо.
— Ще копаем направо през гробището и ако попаднем на някакви ковчези, ще ги изкопаем.
Запалиха факли. Работниците сложиха кърпи на устата и носовете си и започнаха да копаят. Притъмня. Копаенето продължи. От време на време те попадаха на ковчег, на изтлелите останки на някой отдавна мъртъв енориаш, но не задаваха въпроси. Тази част от гробищата се броеше за изоставена.
Надгробните плочи и кръстове отдавна бяха изчезнали.
Никой не си спомняше някой да е погребван там. Докато ямата се разширяваше и навлизаше все по-навътре в гробището, Филип сложи епитрахила си и поръча да донесат труповете на мъртвите французи. Всеки път, копаенето преставаше, той произнасяше De Profundis и Requiem, поръсваше труповете със светена вода, а после работата продължаваше. Нощта напредваше. Гледката беше необичайна. Гробището, обикновено самотно и мрачно, особено след залез, сега беше осветено от пламтящи факли и огласявано от звука на брадвите и лопатите, от виковете и пъшканията на мъжете. Никой не се отказа. Всички знаеха от дните на Чумата колко е необходимо мъртвите да се погребват бързо. Появи се Оплаквачката. Известно време тя седеше и ги наблюдаваше, но после влезе в църквата, за да продължи самотното си бдение пред олтара. Сър Ричард Монталт също дойде. Филип му обясни какво прави.
— Добре е да се действа бързо — каза той. — Без много въпроси. Това е мястото, където едно време свещеникът Романел е погребвал енориашите си, така че един Господ знае какво можем да намерим.
Сър Ричард се съгласи и точно тогава, сякаш в отговор на думите на свещеника, Пиърс се появи тичешком.
— Отче, сър Ричард, по-добре елате да видите!
— Какво има?
— Празни ковчези!
Филип и лордът забързаха след него. От ямата бяха извадени три ковчега.
— Бяха толкова тежки — отбеляза Пиърс, — че един от капаците просто падна.
Свещеникът нареди да донесат факли и се наведе над тях. Ковчезите бяха пълни с камъни и пръст.
— „Телата не са намерени“ — промърмори той.
— Какво каза?
— Пише го в църковния архив — отвърна Филип, докато се изправяше. — Но защо е тази измама? Защо ще погребваш ковчег с камъни и пръст вътре? При това не един, а три?
Едмънд и Стивън дойдоха при тях. Сър Ричард каза на Пиърс да продължи да копае с хората си.
— Защо Романел е трябвало да направи това? — попита Филип. — Защо е трябвало да стигне дотук?
— Случва се понякога — отвърна Едмънд. — Ако някой е изчезнал в морето, ако се смята, че е мъртъв, но тялото му не може да бъде намерено, семейството му иска погребална литургия.