Гай-джин (Част II)
- Автор: Клавелл Джеймс
- Серия: Азиатска сага #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Лилова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гай-джин (Част II)». Краткое содержание книги:
Тайърър едва не се задави с парче от пилешкото.
— Глупости.
— Тогава защо си морав, за Бога? Говориш с мен, Макфей от Търговската къща! Хайде, Филип, нима очакваш да опазиш тая тайна тук? Ние подочухме нещичко. — Пот ороси челото му от горещото къри, от време на време разгонваше и мухите. — Много е люто, чак да ти подпали топките — обаче си го бива. Искаш ли да опиташ малко?
— Не, благодаря.
Макфей продължи щастливо да яде. И постепенно, между хапките, гласът му стана рязък, макар все още да говореше поверително.
— Ако не поговориш с мен открито за станалото, старче, строго поверително естествено — давам ти дума, — и не споделиш със стария си приятел всичко, цялата информация, ще направя съобщение тук и сега… на него — посочи с лъжицата Нетълсмит, редактора на „Йокохама Гардиън“, който ги наблюдаваше с интерес. Малко къри капна на покривката. — Ако Дребосъка Уили научи за твоята тайна най-напред от вестника, ще вдигне врява, каквато никога не си чувал.
Целият глад на Тайърър изчезна. Той рече с отвращение:
— Аз… истина е, че помогнахме на един бунтовник да избяга от Йедо. Това е всичко, което мога да кажа. Сега той е под покровителството на Нейно величество. Съжалявам, но не мога да споделя повече, служебна тайна.
Макфей го изгледа проницателно.
— Под покровителството на Нейно величество, а?
— Да. Съжалявам. Мълчанието е злато, не мога да кажа нищо повече. Държавни тайни.
— Интересно. — Макфей свърши яденето си и извика за второ. — Но в замяна няма да съобщя никому.
— Съжалявам, дал съм клетва да пазя тайната. — Тайърър също се изпоти поради климата в Азия, поносим само през зимните и пролетните месеци, а и защото тайната му се знаеше. И все пак му беше приятно, че се справя с Джейми, без съмнение най-важния от търговците в Йокохама. — Сигурен съм, че ме разбираш.
Макфей кимна учтиво и се съсредоточи върху кърито.
— Много добре те разбирам, старче. Щом свърша, Нетълсмит ще получи извънредна новина.
— Няма да посмееш! — Тайърър се стресна. — Държавни тайн…
— Глупости — държавни тайни — изсъска Макфей. — Първо, не ти вярвам, второ, дори да е така, ние имаме право да знаем, ние сме Държавата, за Бога, а не сбирщината от дипломати нехранимайковци, които на две магарета слама не могат да разделят!
— Виж какво…
— Виждам. Кажи ми, Филип, или ще прочетеш за това в следобедното издание. — Макфей сияеше като серафим, докато обираше последния сос с последния залък хляб; изяде го, оригна се, бутна стола си назад и понечи да стане. — Ти отговаряш.
— Почакай.
— Всичко ли? Съгласен ли си да ми кажеш всичко?
Тайърър кимна сковано.
— Ако се закълнеш да пазиш тайна.
— Добре. Но не тук. В моя кабинет е по-безопасно. Хайде. — Като мина край Нетълсмит, той го попита: — Какво ново, Гейбриъл?
— Прочети следобедното издание, Джейми. Скоро ще има война в Европа, в Америка е ужасно, и тук се мъти война.
— Както обикновено. Добре, ще се вид…
— Добър ден, господин Тайърър. — Зорките очи на Нетълсмит огледаха критично Тайърър, редакторът се почеса замислено, после отново насочи вниманието си към Макфей. — Имам новоизлезлия екземпляр на последната глава на „Големите надежди“.
Джейми се спря, Филип също.
— Не вярвам!
— Десет долара и обещанието за извънредна новина.
— Каква извънредна?
— Когато имаш такава новина. Ще ти се доверя. — Проницателните очи отново погледнаха Тайърър, който се опитваше да не трепне.
— Този следобед ли ще получа главата, Гейбриъл? Да не ме излъжеш?
— Да, само за час, така че не можеш да я препишеш — тя е моята извънредна новост. Потрябваха ми всички протекции на Флийт стрийт, за да я получа.
— Искаш да кажеш да я откраднеш. Два долара?
— Осем, но ти си след Норберт.
— Последното ми предложение — осем, и аз ще я прочета първи?
— Плюс извънредната новина, а? Добре. Ти си истински образован човек, Джейми, ще бъда в кабинета ти в три часа.
През отворения прозорец Тайърър чу как корабният звънец от кабинета на пристанищния управител удари осем пъти; с крака, подпрени на бюрото, той дремеше, забравил за следобедното си упражнение по калиграфия. Нямаше нужда да поглежда часовника на полицата върху камината. Осъзна, че е четири следобед. Сега на борда на корабите застъпваше първата двучасова смяна — от четири до шест, после втората — от шест до осем, после нормалната четиричасова смяна до утре в четири следобед. Марлоу му бе обяснил, че смените са измислени така, че да се изрежда целият екипаж.
Тайърър се прозя и отвори очи, мислейки си: „Допреди не повече от година никога не бях чувал за двучасовите смени, не бях стъпвал на военен кораб, а сега мога да определя часа по звънците на корабите така лесно, както по часовника си.“