Аз съм номер четири
- Автор: Лор Питтакус
- Серия: the lorien legacies #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-846-2
- Переводчик: Лилия Трендафилова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Аз съм номер четири». Краткое содержание книги:
И кой съм аз, че да кажа, че някой ден той няма да открие това доказателство?
— Вярвам ти — казвам. — Мисля, че отвличанията от извънземни са съвсем възможни.
Глава 17
На следващия ден се будя по-рано от обикновено, измъквам се от леглото и излизам от стаята си, за да намеря Анри, седнал на масата, да преглежда вестниците с отворен лаптоп до себе си. Слънцето още не се е показало и къщата е тъмна — единствената светлина наоколо идва от монитора.
— Откри ли нещо?
— Нищо съществено.
Светвам лампата в кухнята. Бърни Косар удря лапи в пода пред входната врата. Отварям я, той се изстрелва на двора и започва да патрулира наоколо, както прави всяка сутрин — с високо вдигната глава кръстосва в тръс периметъра в търсене на нещо подозрително. Души тук-там. Щом се уверява, че всичко е както трябва, хуква към гората и изчезва.
Два броя на „Те се разхождат сред нас“ лежат върху кухненската маса — оригиналът и копие, което Анри е направил за себе си. Между тях лежи лупа.
— Нещо интересно в оригинала?
— Не.
— Тогава какво правим?
— Е, извадих малко късмет. Потърсих статиите в Интернет и излязоха два-три резултата, един от които ме заведе до личната страница на някакъв човек. Изпратих му имейл.
Зяпвам Анри.
— Не се безпокой — казва той. — Не могат да проследяват имейли. Не и ако ги пратя по моя начин.
— Какъв е твоят начин?
— Пренасочват се по сървъри от различни градове по целия свят, така че първоначалното място се губи по пътя.
— Впечатляващо.
Бърни Косар драска по вратата и го пускам да влезе. Часовникът на микровълновата показва 5:59. Имам още два часа до училище.
— Мислиш ли, че наистина трябва да се ровичкаме във всичко това? — питам аз. — Имам предвид, ами ако е капан? Ами ако просто се опитват да ни изкарат от скривалището ни?
Анри кимва.
— Знаеш ли, ако в статията се споменаваше нещо за нас, това щеше да ме накара да се замисля. Но такова нещо няма. Материалът е за тяхното нахлуване на Земята, което е почти същото като това на Лориен. А има толкова много неща около него, които не разбираме. Ти беше прав преди няколко седмици, когато каза, че са ни победили толкова лесно. Така си беше. В това няма логика. Ситуацията около изчезването на старейшините също е мистерия. Дори това, че успяхме да измъкнем теб и другите деца от Лориен — нещо, в което не съм виждал нищо подозрително досега, — звучи странно. И въпреки че видя какво се случи, а и аз имах същите видения, нещо все още липсва от уравнението. Ако някой ден успеем да се завърнем, мисля, че ще е наложително да разберем какво се е случило, така че да предотвратим втори подобен инцидент. Знаеш какво казват: „Този, който не разбира историята, е обречен да я повтори. А когато се повтаря, залозите се удвояват“.
— Добре — казвам. — Но според това, което каза през нощта в събота, шансът ни да се завърнем изглежда все по-малък от ден на ден. Така че, погледнато в тази светлина, мислиш ли, че си струва?
Анри свива рамене.
— Петима от нас все още живеят някъде там. Може би те са получили своите завети. Може би твоите просто са закъснели. Мисля, че ще е най-добре да имаме план за всяка ситуация.
— В такъв случай какво планираш да правиш?
— Само да звънна. Любопитен съм да чуя какво знае този човек. Чудя се какво ли го е спряло да продължи статията. Има две възможности: или не е намерил повече информация и е загубил интерес към историята, или някой се е добрал до него след публикацията.
Въздъхвам.
— Е, бъди внимателен — казвам аз.
Навличам си анцуга върху две тениски, завързвам си маратонките, изправям се и се разтягам. Хвърлям в раницата си дрехите, които смятам да нося в училище, заедно с хавлиена кърпа, сапун и малко шишенце шампоан, за да мога да се изкъпя, когато пристигна. Вече ще тичам до училище всяка сутрин. Анри се прави, че вярва в допълнителните упражнения, понеже щели да ми помогнат в обучението, но истинският му довод е, че се надява те да помогнат на тялото ми да премине в следващата си фаза и да събудят заветите ми, ако това тяхното наистина е сън.
Поглеждам надолу към Бърни Косар. „Готов ли си за малко бягане, момче? А? Искаш ли да потичаме?“
Той маха с опашка и се върти в кръг.
— Ще се видим след училище.
— Приятно тичане — казва Анри. — Внимавай на пътя.
Излизаме от вратата и отвън ни посреща студеният силен вятър. Бърни Косар излайва оживено няколко пъти. Започвам с лек джогинг надолу по алеята и продължавам по чакъления път, а кучето подтичва до мен, както и очаквах. Отнема ми половин километър да загрея.
— Готов ли си да ускорим темпото, момче?