Аз съм номер четири
- Автор: Лор Питтакус
- Серия: the lorien legacies #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-846-2
- Переводчик: Лилия Трендафилова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Аз съм номер четири». Краткое содержание книги:
Още една безсънна нощ. Стоя гол до кръста пред огледалото и съм се втренчил в него, а светлините на двете ми ръце са включени. „Не знам на колко можем да се надяваме оттук нататък“, каза днес Анри. Светлината в ядрото на Лориен все още гори и предметите, които сме донесли оттам, все още работят. Тогава защо магията би спряла дотук? Ами останалите: сблъскват ли се сега със същите проблеми? Останали ли са и те без своите завети?
Стягам се пред огледалото и удрям въздуха с надеждата, че огледалото ще се счупи или поне ще се чуе удар по вратата. Но нищо не става. Това съм просто аз, застанал като идиот, гол до кръста, и се боксирам със сянката си, докато Бърни Косар ме гледа от леглото. Вече е почти полунощ, а аз ни най-малко не съм уморен. Бърни Косар скача от леглото, сяда до мен и гледа отражението ми. Усмихвам му се и той размахва опашка.
— Ами ти? — питам Бърни Косар. — Ти имаш ли някакви специални сили? Да не си супер куче? Да ти сложа ли обратно мантията, за да можеш да полетиш във въздуха?
Опашката му продължава да се размахва и той тъпче по земята, докато ме гледа с извити нагоре очи. Вдигам го и го карам да „лети“ из стаята.
— Вижте! Това е Бърни Косар, необикновеното супер куче!
Той започва да се извива в ръцете ми и аз го оставям на земята. Пльосва на една страна, а опашката му думка в матрака.
— Е, приятелче, един от нас би трябвало да има суперсили. И изглежда, че това няма да съм аз. Освен ако не се върнем в тъмните векове и аз не снабдя света със светлина. Страхувам се, че в противен случай ще съм безполезен.
Бърни Косар се изтърколва по гръб и се втренчва в мен с големите си очи, които ме молят да му почеша коремчето.
Глава 16
Сам ме избягва. Когато ме види в училище, той сякаш изчезва или внимава наоколо да има и други хора. По настояване на Анри — който отчаяно иска да се добере до списанието му, а вече прерови Интернет и не намери нищо подобно там — решавам просто да намина при Сам без предупреждение. Анри ме оставя, след като сме приключили с тренировката за деня. Сам живее в покрайнините на Парадайс в малка скромна къща. Никой не отговаря, когато почуквам, така че пробвам вратата. Оказва се отключена и аз влизам.
Подът е покрит с кафяв губер, а на облицованите с дървена ламперия стени висят семейни снимки, направени, когато Сам е бил много малък. Той, майка му и някакъв мъж, вероятно баща му, който носи очила точно толкова дебели, колкото тези на Сам. Тогава поглеждам по-отблизо. Изглеждат сякаш направо са същият чифт очила.
Промъквам се по коридора, докато не намирам врата, която би трябвало да води до стаята на Сам — табелка с думите ВЛЕЗ НА СВОЯ ОТГОВОРНОСТ виси на кабарче отпред. Вратата е леко открехната и аз надниквам вътре. Стаята е много чиста, всичко е сложено в ред с голямо внимание. Двойното му легло е оправено, а отгоре има дебел черен юрган, целият щампован на сатурнчета. Калъфките на възглавниците са в същия десен. Стените са покрити с плакати. Три са на НАСА, един — на филма „Пришълецът“, друг — на „Междузвездни войни“, а има и някакъв фосфоресциращ, със зелената глава на извънземно, заобиколена от тъмен филц. В средата на стаята, окачена на прозрачна нишка, виси Слънчевата система — всичките девет планети и Слънцето. Напомня ми за това, което Анри ми показа по-рано тази седмица. Мисля, че Сам ще полудее, ако види същото нещо. Тогава виждам и Сам, прегърбен над малко дъбово бюро, със слушалки на ушите. Бутам вратата и той поглежда през рамо. Не си носи очилата, а без тях очите му изглеждат много малки, като мъниста, почти като на анимационен герой.
— Какво става? — питам небрежно, сякаш съм у тях всеки ден.
Той изглежда втрещен и изплашен и бързо сваля слушалките, за да посегне в едно от чекмеджетата. Поглеждам към бюрото му и виждам, че чете брой на „Те се разхождат сред нас“. Когато поглеждам отново към него, той е насочил пистолет право към мен.
— Ау! — казвам и инстинктивно вдигам ръце пред себе си. — Какво правиш?
Той се изправя. Ръцете му треперят. Пистолетът е насочен към гърдите ми. Мисля, че си е загубил ума.
— Кажи ми какво си! — казва той.
— За какво говориш?
— Видях какво направи в онази гора. Ти не си човек.
Страхувах се точно от това — че е видял повече, отколкото се надявах.
— Това е лудост, Сам! Сбих се. Тренирам бойни изкуства от години.
— Ръцете ти светеха като фенерчета. Можеше да размяташ хора насам-натам, сякаш са нищо. Това не е нормално.
— Не ставай глупав — казвам, а ръцете ми все още са пред мен. — Виж ги. Виждаш ли някакви светлини? Казах ти, че това бяха ръкавиците, които Кевин носеше.
— Попитах Кевин! Той каза, че не е носел никакви ръкавици!