Аз съм номер четири

В средата на статията има снимка на човек, който носи торба с боклук в едната си ръка и капакът на боклукчийската кофа в другата. Стои на края на алея за коли и ние трябва да предположим, че в момента пуска торбата в кофата. Въпреки че цялото издание е в черно и бяло, в очите на мъжа има някакво сияние. Картинката е ужасна — сякаш някой е снимал нищо неподозиращ съсед и после му е дорисувал очите с пастел. Кара ме да се смея.

— Какво? — пита Сам.

— Това е ужасна снимка. Изглежда сякаш са я взели от „Годзила“.

Сам я поглежда. После свива рамене.

— Де да знам — казва той. — Може пък да е истинска. Както сам каза, виждам извънземни навсякъде и във всичко.

— Но аз си мислех, че извънземните изглеждат така — казвам и кимвам към фосфоресциращия плакат на стената.

— Не мисля, че всички изглеждат така — казва той. — Както каза, ти си извънземно със суперсили, а не изглеждаш така.

И двамата се смеем, но аз се чудя как ще ми се размине този път. Да се надяваме, че Сам никога няма да разбере, че му казах истината. Но част от мен иска той да разбере — за мен, за Анри, за Лориен — и се чудя как ли би реагирал. Дали ще ми повярва?

Разгръщам изданието, за да потърся страницата с издателското каре, каквато имат всички вестници и списания. Тук няма такава, само още истории и теории.

— Няма издателско каре.

— Какво имаш предвид?

— Нали знаеш как списанията и вестниците винаги имат страница, на която са написани съставителите, редакторите, авторите, къде се печата, такива работи? Сещаш се, нали — „За въпроси се свържете с този и този“. Всички издания ги имат, но това не.

— Те трябва да запазят анонимността си — казва Сам.

— От какво?

— От извънземни — казва той и се усмихва, сякаш признава абсурдността на ситуацията.

Кимвам.

— Имаш ли броя от миналия месец?

Той го взема от шкафа си. Бързо прелиствам страниците, надявайки се, че статията за могадорианците е в този брой, а не в някой от по-рано. Намирам я на четвърта страница.