Империя в черно и златно

Тиниса бързо установи, че освен ако не пробие някак дупка в стената и не се измъкне през нея на голия корпус отвън, единственият начин да излезе от стаята беше през вратата, която беше заключена.

Ако не беше паякородна, а бръмбарородна, сигурно щеше да е различно. Защото всяка бръмбарска девойка с фиба в ръка би отключила вратата за нула време, в това Тиниса почти не се съмняваше. Стигна дотам, че коленичи пред вратата и взе да наднича в малката ключалка, опитвайки се да си представи нарезите по метала, които по някакъв невъобразим за нея начин определяха дали вратата ще се отвори или не.

Не би могла да го направи с цената на нищо — умът й просто нямаше как да възприеме идеята за ключалката, за връзката между завъртането на ключа и последствията от него, за неподвижността на вратата и причините за това. От всички стари, лишени от Умението раси, единствено паякородните благоденстваха и до ден-днешен, и то само защото намираха други хора, които да създават и управляват машините вместо тях. В домовете на паякочовеците имаше завеси, а не врати, сигурността се гарантираше от пазачи, а не от ключалки.

И сега заради ограниченията на ума си Тиниса се беше озовала в капан и не й оставаше друго, освен да проклетисва Халрад. Е, би могла да прерови стаята му, докато той реши да се върне за нея. Не откри нищо полезно, никакви запечатани заповеди, никакви тайни карти. Халрад за пореден път потвърди преценката й — беше глупак, който се движеше по утъпканите пътеки, и нищо повече.

Стори й се, че мина много време, докато глупакът се върне, но пък в заключената стая минутите се влачеха и усетът й едва ли беше точен. Когато ключалката щракна и вратата се отвори, Тиниса чакаше нащрек с ръка на рапирата. Готова беше да посрещне отряд войници, дошли да я отведат, но на прага се появи Халрад, съвсем сам, с разширени очи.

— Ела с мен — нареди й той.

— Защо? Какво става?

— Не ме разпитвай, жено. Просто ела с мен.

Посегна и я стисна за китката. Тя вече беше решила да му играе по свирката, иначе глупакът щеше да срещне стомана, а не нежната й кожа. Остави се да я повлече по коридора и по спираловидното дървено стълбище в далечния му край. На въпросите й, ту гневни, ту умоляващи, той отговаряше с мълчаливо поклащане на глава. Тиниса започна да се пита дали не е полудял. Държеше се така, все едно бягаше от чудовище, което само той виждаше. Препъваше се по стъпалата от бързане, а когато стигнаха до палубата с каюткомпанията, продължи да я влачи надолу, право към търбуха на „Небесен“, подминавайки стреснати механици и членове на екипажа.