Империя в черно и златно
- Автор: Чайковски Адриан
- Серия: Сянката на умелите #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Империя в черно и златно». Краткое содержание книги:
— Или пък може да е шпионин — обърна се войникът към другаря си. — Федерален шпионин, дошъл да мъти водите, където не му е мястото.
— На тях никъде не им е мястото — изсумтя другият.
— Не че ще им помогне — продължи първият. — Със или без шпиони, ние идваме, федералчо. — Пристъпи към Салма, надут и изпъчен до пръсване, но човекът водно конче не мръдна от мястото си, не се промени и небрежната му усмивка.
— Лично съм убил много от вашите — заяви войникът, тихо и бавно. — Не че беше война като война. Вие дори война не можете да водите като хората. Мравкоидите, пчелоидите, дори мухоидите ги бива повече от вас.
Все така усмихнат, Салма премести любезно поглед от него към колегата му.
— Извинете, господа, имате ли нещо съществено да кажете?
— Да, имаме нещо съществено! — озъби се войникът. — Същественото е, че тук не можеш да се скриеш, ако това ти е била тайната мисъл! Ние идваме, федералчо! Идваме в твоите земи, идваме и тук!
След това се проточи мълчание, в което усмивката на Салма се разшири още повече. Беше толкова тихо, че се чу звукът от стъпки, когато двамата бръмбарородни търговци, тръгнали да излизат от каютата си, отстъпиха назад, зяпнали сащисано сцената в коридора.
По-приказливият от двамата войници се дръпна моментално от Салма, оголи зъби и стисна до побеляване юмруци. Другият обаче го нападна — извитите куки на ръката му разсякоха въздуха там, където Салма стоеше допреди част от секундата. Водното конче вече беше две стъпки назад, леко извит настрана, в очакване. Не беше извадил оръжието си, но ръцете му бяха повдигнати леко, с дланите нагоре, готови. Съзря искра на колебание в очите на противника си — явно и преди беше виждал хора водни кончета да се бият невъоръжени.
Въпреки това сигурно щеше да си пробва късмета, но приятелят му, така речовит допреди малко, сега го теглеше назад. Явно бяха нарушили сериозно заповедите си, прецени Салма, но пък осоидите хилядократно бяха доказвали едно — че е много лесно да ги провокираш.
Тези механици бяха хора практични. Както гласеше поговорката, опре ли до метал, за политика място не остава. След като се убедиха, че Тото си разбира от занаята, те го допуснаха с готовност до себе си, без да се интересуват от произхода му. За никого не беше тайна, че инженерите и механиците, изобщо всички занаятчии без разлика от степен и специалност, поддържаха затворено, почти окултно по своята природа общество, до което външни хора не се допускаха. И ето че Тото най-сетне вкусваше от него — десетина омазани с машинно масло, псуващи мъже и жени, за които пътниците бяха мрънкащ товар, а капитанът и екипажът — неизбежен орнамент. Самите те обаче работеха без почивка и държаха „Небесен“ във въздуха толкова сигурно, все едно го носеха на раменете си.
През тези няколко дни Тото беше един от тях и за пръв път в живота му никой не го гледаше накриво заради смесената му кръв, нито се правеше на свръхдобродетелен като демонстративно не обръщаше внимание на произхода му. Щом можеше да поправи бутало, да направи заварка и да продуха горивна тръба, значи беше един от елита с всички привилегии и отговорности, които носеше това. В крайна сметка не всички бяха бръмбарородни. Уморил се от бойни машини мравкороден ренегат отговаряше за централния двигател. Имаше ремонтен екип от мухоиди, чиито дребни тела и сръчни пръсти стигаха там, където по-едрите им колеги не можеха. А имаше и една жена, мелез като него, при това със същия произход — смесица от бръмбароид и мравкоид. Мравешката й половинка обаче идваше от светлокожото население на Тарк, така че с Тото изобщо не си приличаха.
На десетия ден от началото на пътуването, когато Хелерон вече се очертаваше на хоризонта, Тото и още неколцина механици бяха повикани в самия търбух на кораба, където той още не беше стъпвал. Там, между товарните трюмове, в корпуса на „Небесен“ зееше дупка като отворена рана. Прашната земя се мержелееше далечна през отвора, а товарната рампа на „Небесен“ се спускаше бавно в празното пространство под кораба.
— Какво става? — попита Тото.
— Качваме някого — обясни инженерът. — Пратеници най-вероятно. Виж, ето ги.
Тото примижа и наистина различи малка точица, която се приближаваше бързо. Скоро точката се превърна в летало с неподвижни криле. Летателните машини с неподвижни криле, така наречените фиксове, бяха нещо ново, бяха най-бързи, но много скъпи и лесно се повреждаха. Тото наблюдаваше с интерес приближаването на машината. Беше виждал такива и познаваше дизайна им — две крила, фиксирани високо в средната част на корпуса, самият корпус бе извит надолу като тяло на насекомо и с масивни стабилизиращи греди. Имаше само един двигател в задната част под прикрепен към корпуса катапулт, и ревът му се чуваше дори от това разстояние.