История на вечността (Есета и разкази)
- Автор: Борхес Хорхе
- Язык: болгарский
- Переводчик: Румен Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на вечността (Есета и разкази)». Краткое содержание книги:
или онзи, другият, на Йейтс:
ще бъдат неподражаеми или немислими на испански…
Други възхвали не липсват. Една, очевидна, е, че тези неточни упоменавания били изучавани от редица чиракуващи за скалдове, ала не били предлагани на аудиторията по тоя схематичен начин, а сред вълнението на стиховете. (Оголената формула вода на меча = кръв е може би вече предателство.) Не знаем нейните закони: не познаваме точните възражения, които един съдник на кенинги би противопоставил на една добра метафора на Лугонес. Остават ни само някакви думи. Невъзможно е да се знае с какви извивки на гласа са били казвани, от какви лица, индивидуални като музика, с каква възхитителна решимост или скромност. Вярното е, че са упражнили някога си своя занаят да учудват и че тяхната великанска непригодност омайвала червените мъжаги от вулканичните пустоши и фиордите, също както силното пиво и двубоите на жребци34. Не е изключено да ги е предизвиквала някаква тайнствена радост. Самата им грубоватост — риби на битката: мечове — може да отговаря на някакъв древен хумор, на поднасяния между североснежни мъжаги. Така в тази дива метафора, която повторно изтъкнах, воините и битката се сливат в невидима плоскост, където се въртят органични мечове и хапят, и ненавиждат. Тази въобразеност фигурира и в Сагата за Пял, в една от страниците на която е записано: Мечовете изскочиха от ножниците и брадви и копия литнаха из въздуха и се биха. Оръжията ги преследваха с такъв плам, че трябваше да се пресрещат с щитовете, но пак мнозина бяха ранени и по един мъж умря на всеки кораб. Тоя знак бил видян в плавателните съдове на вероотстъпника Бродир преди битката, която го съсипала.
В 743-та нощ на Книга за 1001 нощ чета тая забележка: Да не казваме, че е умрял честитият цар, оставящ наследник като този: умереният, одареният, безподобният, разкъсващият лъв и ясната месечина. Сходството, за щастие съвременно на германските, не струва много повече, но коренът е различен. Мъжът, оприличен на луната, мъжът, оприличен на звяра, не са оспоримият резултат от един умствен процес: те са правилната и моментна истина на предусетите. Кенингите си остават софизми, измамни и измъчени упражнения. Оттук и някое паметно изключение, оттук и стихът, отразяващ опожаряването на един град, деликатният и ужасен огън:
Едно последно отстояване. Знакът крак на плешката е рядък, ала не по-малко чудновата е ръката на човека. Да я схващаме като неясен крак, изобразен от стесненостите на ръкава и разнищващ се в пет мъчително дълги пръста, това е да долавяме нейната основна причудливост. Кенингите ни диктуват това учудване, карат ни да се дивим на света. Могат да обосновават това бистро изумление, което е единствената чест на метафизиката, нейната отплата и източник.
1933, Буенос Айрес
ПОСЛЕПИС. Морис, добросъвестният и силен английски поет, вместил множество кенинги в последната своя епопея Сигурд Волсунга. Привеждам някои, без да знам дали са приспособени или лични, или и двете неща. Пламък на войната — знамето; прилив на клането, вятър на войната — нападението; свят от канари — планината; гора на войната, гора от пики, гора на битката — войската; плетиво на меча — смъртта; погубване на Фафнир, главня на боя, гняв на Зигфрид — неговият меч.
Баща на благоуханието, о, жасмине! — викат в Кайро продавачите. Маутнер отбелязва, че арабите обикновено извеждат своите фигури от връзката баща-син. Така: баща на утрото — петелът; баща на обикалянето — вълкът; син на лъка — стрелата; баща на укреплението (господар на пещеричката) — лисугерът; баща на проходите — планината. Друг пример за тая загриженост: в Корана най-обичайното доказателство, че има Бог, е ужасът, че човек може да е породен от няколко капки отвратителна вода.
Знайно е, че първоначалните имена на танка били земен кораб, земен броненосец. По-късно му турили танк за объркване. Първообразният кенинг бил прекалено очебиен. Друг кенинг е дълго прасе — това била лакомата благопристойност, с която людоедите нарекли основното блюдо в своето препитание.
Мъртвият ултраист, чийто призрак винаги е у мен, се наслаждава на тия игри. Посвещавам ги на една ясна другарка от героичните дни. На Дора Ланхе, чиято кръв, за щастие, ще ги разпознае.
34
Говоря за един специален спорт на този остров от лава и корав лед: боя с жребци. Влудени от нетърпеливите кобили и от виковете на мъжете, конете се биели с кръвопускащи ухапвания, понякога смъртоносни. Намеците за тая игра са многобройни. За някакъв капитан, който се сражавал безстрашно пред своята дама, историкът казва, че как нямало да се бие добре този жребец, щом кобилата го гледала.