История на вечността (Есета и разкази)

Приравняването на жени с цветя е друга вечност или износеност; ето няколко примера. Аз, саронски нарцис, долински крин, казва в Песен на песните Суламит. В историята за Мат, която е четвъртият „клон“ на келтския Мабиногион, княз изисква жена, която да не е от този свят, и един вълшебник, „посредством заклинания и илюзия“, я прави с цветовете на дъба и с цветовете на жълтурчето, и с цветовете на отвратниче. В петото „приключение“ на Песен за нибелунгите Зигфрид вижда Кримхилда, веднъж завинаги, и първото, което ни казва, е, че цветът на кожата й блести като цвета на розите. Ариосто, вдъхновен от Катул, сравнява девицата с тайно цвете (Орландо, I, 42); в градината на Армида птица с пурпурен клюн призовава любовниците да не оставят това цвете да повехне (Йерусалим, XVI, 13–15). В края на XVI век Малерб иска да утеши един приятел за смъртта на дъщеря му и в утехата са прочутите думи: И, бидейки роза, тя живя колкото живеят розите. Шекспир в една градина се възторгва от дълбоко аленото на розите и белотата на перуниките, но тези прекрасности за него не са друго нещо освен сенки на отсъстващата му любов (Сонети, XCVIII). Бог, когато правил рози, направил моя лик, казва Самотракската царица в една страница от Суинбърн. Това изброяване би могло да няма край37; достатъчно ще ми е да припомня онази сцена от Хермистонският бент — последната Стивънсънова книга, — в която героят иска да узнае дали у Кристина има душа „или не е нищо друго освен животно с багрите на цветята“.

Десет примера от първата група и девет от втората събрах; понякога същественото единство не е тъй очевидно, колкото различителните черти. Кой предварително би подозирал, че „стол-люлка“ и „Давид почина при отците си“ произтичат от един и същ корен?

Първият паметник на западните литератури — Илиадата — бе съставен преди три хиляди години; правдоподобно е да се изкаже догадката, че в този огромен срок всички съкровени, необходими сродства (блян-живот, сън-смърт, реки и животи, които текат, и така нататък) са били забелязани и писани някой път. Това не означава, естествено, че е изчерпан броят на метафорите; начините да бъдат посочвани тези тайни симпатии на схващанията или да бъде намеквано за тях се оказват фактически неограничени. Тяхната добродетел или слабост е в думите; любопитният стих, в който Данте (Чистилище, 1,13), за да определи източното небе, възкресява в ума един източен камък, един скъпоценен камък, чието име по щастлива случайност е Изтокът: На източен сапфир цветът прекрасен е, без съмнение, възхитителен; не такъв е стихът на Гонгора (Самота, 1,6). В сапфирени поля пасе звезди, който, ако не греша, е чиста простащина, чиста приповдигнатост38.

Някой ден ще се напише историята на метафората и ще узнаем истината и погрешността, които тези догадки крият.