Тъгата на сукубата
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Джорджина Кинкейд #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: ИБИС
- Переводчик: Албена Черелова-Желева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Тъгата на сукубата». Краткое содержание книги:
— Ей, защо нищо не ядеш?
Питър вдигна бирата си като обяснение:
— На диета съм.
Взрях се в бутилката: «Голдън Вилидж». Слабо газирано светло пиво. _Замръзнах._ Слабо газирано?
— Питър… ти си вампир. Не си ли поначало на нисковъглеродна диета*?
[* Напитките се газират с въглероден двуокис, т.е. слабо газираните напитки съдържат по-малко въглероден двуокис. — Бел.прев.]
— Няма полза — изкиска се Коди, обаждайки се за първи път. — Вече му изтъкнах този довод. Не иска да чуе.
— Ти не би ме разбрала. — Питър замислено изгледа пицата ни. — Нали можеш да се преобразяваш, в каквото си поискаш.
— Да, но… — погледнах към Коди. — Наистина ли може да напълнее? Телата на безсмъртните не са ли… не знам… неподдаващи се на промени? Или неподвластни на времето? Нещо подобно?
— Ти би трябвало да знаеш по-добре от мен — отговори ми той.
— Ядем и други неща. — Питър засрамено поглади корема си. — Не само кръв. Всичко ми се лепи.
Това беше най-шантавото нещо, което бях чувала след смъртта на Дуейн.
— Стига, Питър. Ставаш смешен. Остава да отидеш в клиниката на Хю да молиш за липосукция.
Той засия:
— Мислиш ли, че ще помогне?
— Не! Изглеждаш добре. Изглеждаш такъв, какъвто винаги си бил.
— Не знам. Където и да отидем, все Коди привлича вниманието. Навярно трябва още да изруся бодличките си.
Пропуснах да отбележа, че когато е станал вампир, Питър е бил почти на четирийсет и косата му бе доста прошарена. Коди беше съвсем млад — едва на двайсет, и развяваше красива светлокафява лъвска грива. Безсмъртните, които преди това са били човешки същества, замръзваха непроменени във възрастта и вида, в които бяха станали безсмъртни. Ако двамата вампири все още посещаваха клубове и колежански барове, без съмнение Коди жънеше повече успехи.
— Губим си времето — обявих аз в желанието си да отвлека Питър от проблема с външния му вид. Искам да разбера кой нападна Хю.
— Исусе Христе, само за това мислиш! — отсече той. — Защо просто не изчакаш всичко да се изясни?
Добър въпрос. Не знаех защо. Нещо ме подтикваше да открия истината, да направя каквото мога, за да защитя себе си и приятелите си. Не можех просто да остана безучастна.
— Не е възможно да е бил смъртен. Не и според начина, по който Хю описа атаката.
— Да, но никой безсмъртен не би могъл да убие Дуейн. Вече ти го казах.
— Никой _низш_ безсмъртен — изтъкнах аз. — Но някой от по-висшите…
Питър се засмя:
— О-хо, яко преувеличаваш. Смяташ, че наоколо има отмъстителен демон?
— Такъв със сигурност би могъл.
— Да, но няма мотив.
— Не е необх…
Внезапно ме заля странно усещане — сребристо, мило и звънливо. Напомняше ми за аромата на люляк и звъна на малки камбанки. Остро изгледах останалите.
— Какво… — започна Коди, но Питър вече беше тръгнал към вратата.
Сигналът, който усетихме, в някои отношения наподобяваше този на Картър, но беше по-лек, по-сладък и не толкова мощен. Ангел пазител.
Питър отвори вратата. Там важно стоеше Лусинда, стиснала в ръце една книга.
Едва не се задавих. Можеше да се очаква. Като цяло не общувах много с ангелите от района. Картър правеше изключение заради връзката си с Джером. Все пак знаех кои са местните, познавах и Лусинда. Тя не беше истински ангел като Картър. Пазителите бяха повече като райската противоположност на Хю — бивши смъртни, които изпълняват поръчки и завинаги са на служба.
Не се съмнявах, че Лусинда всекидневно върши всякакви добри дела. Вероятно работеше в кухня за бедни и четеше на сираци през свободното си време. Когато обаче беше край нас, тя се превръщаше в превзета малка кучка. Питър споделяше моето усещане.
— Да? — хладно попита той.
— Здравей, Питър. Днес косата ти е много… интересна — дипломатично отбеляза тя, без да помръдне от вратата. — Може ли да вляза?
Питър се намръщи от коментара й за косата му, но обноските му на домакин бяха прекалено добре развити, за да не я покани вътре. Може и да ме подиграваше заради човешките ми хобита, но този вампир имаше свръхчувство за собственост и етикет, граничещо с маниакално разстройство.
Тя отривисто влезе, благопристойна в карираната си, дълга до глезените пола и плътно прилепващото към врата бие на пуловера й. Късата й руса коса бе оформена в перфектна прическа.
Аз представлявах коренно различна гледка. С дълбокото си деколте, ултра впитите дънки и високите токчета стил «изпукай ме» се чувствах, сякаш бих могла да легна на пода и да разтворя крака. Сериозният поглед, който ми хвърли, ясно внушаваше, че и тя си бе помислила същото.