Дневната война

— Стига потайности, Рен — каза Арлен. — Такива сме, каквито сме. Ако питаш мен, хората могат и с нас, и без нас, ако не ни харесват.

— Честна дума — отвърна Рена и постави ръце на гладката му бръсната глава, за да придърпа лицето му до своето.

Скоро след това Арлен ги поведе към Хралупата, босоног, повел Танцьор за юздата.

— Пътищата не са защитени — отбеляза Рена.

— Пътищата са защитата — каза Арлен. — Или поне част от нея. След като ядроните сравниха по-голямата част от града със земята, го построихме наново, още по-голям, във формата на няколко големи застъпващи се защити като онази, която дърварите оформяха на север. Всеки външен кръг ще става по-бавно от предишния, но накрая никой демон няма да може да пристъпи на двеста километра околовръст.

— Това е… невероятно — отвърна Рена.

— Ще бъде — съгласи се Арлен. — Ако можем да го направим, преди Ядрото да избълва армия, която да ни върне обратно в Епохата на невежеството.

Дори толкова рано по пътищата и пътечките сновяха обикновени хора по работа. Арлен кимна на неколцина пътьом, но не каза нищо и не спря. Всички го зяпаха ококорени, а някои дори се покланяха и рисуваха защити във въздуха. Почти всички зарязаха заниманията си и го последваха. Държаха се на почтително разстояние, но глъчта растеше, колкото повече хора се трупаха, а Рена неведнъж долови думата „Избавител“.

Арлен сякаш не обърна внимание и със спокойно изражение ги водеше към центъра на града.

Десетки чифлици и къщурки вече бяха построени наново, а стотици се строяха. Формата на голямата защита оставяше огромни площи девствена гора навсякъде, така че Хралупата още пазеше атмосферата на малко поселище, за разлика от улиците, каменните стени и огромните здания в Речен мост.

— Все едно почти съм си у дома — каза Рена. — Кат’ нищо ще видим зад ъгъла Градския площад и бакалията на Шопара.

Арлен кимна.

— Тук наричат площада Гробището на ядроните и не е Шопара, а Смит, но си права. Може би затова живях известно време тук. Не бях готов да се връщам у дома, а това бе най-близко до детството ми.

Свърнаха зад един ъгъл и се показа Гробището. Калдъръменият централен площад бе почти същият като този в Потока. В другия край се намираше Свещен дом, същият като на пастир Харал от Хълма на Богин, но край него стотици мъже оформяха огромни основи, дълбаеха дупки и носеха камъни.

Арлен спря и спокойствието му за миг слезе от лицето му.

— Онзи анжиерски пастир не губи време. Явно си строи катедрала, ще погълне дома на Джона както жаба — муха.

— Сякаш е нещо лошо — отвърна Рена. — Градът, види се, расте много бързо, няма ли да им трябват още няколко пейки в дома?

— Сигурно — отвърна Арлен, но звучеше недоубеден.

В другия край на площада имаше и голяма сцена с усилвателна фуния. Шумът на огромната тълпа пред сцената привлече вниманието на Рена, но над него се извисяваше един-единствен глас. Бе Джо Кътър: по нищо не личеше, че предишната нощ е бил ранен смъртоносно. Рена зърна и познатите одежди на пастир Хейс, който стоеше в края на тълпата с един от последователите си, подпираше се на възлестия си жезъл и наблюдаваше със студен поглед.