Дневната война

Наметалото, което Лийша с такава любов бе извезала за Арлен.

— Знаех си, че има защо да не го харесвам — каза Рена. Отвори закопчалката и то се свлече на земята. Демонът изпищя, когато я видя, и я връхлетя незабавно.

Рена му позволи да я доближи, без да помръдва чак до последния момент — тогава се приплъзна встрани и намушка демона в една пролука в бронята му, а той изгуби инерция и се олюля.

Раната обаче не беше смъртоносна, а магията му вече го лекуваше. Обърна се и отново изпищя. Рена го погледна право в очите и разпери ръце.

Втория път демонът внимаваше повече, пазеше се на разстояние и използваше огромния си обхват, за да спечели предимство. Рена спокойно му отстъпваше територия и плавно отбягваше атаките му. От време на време порязваше фучащите крайници, но раните бяха драскотини.

Изчака, докато ядронът застана на нужната ѝ позиция. Избягна следващата му атака и го нападна решително, преди демонът да си върне равновесието: намушка го между третото и четвъртото ребро отдясно, както я беше учил Арлен. Усети тласъците на сърцето му, когато го прониза, както и прилива на чиста магия, докато очите му гаснеха.

Демонът размаха лапи за последно, но по защитите ѝ блесна предпазна магия. Накрая създанието се строполи.

Рена обърна поглед към Арлен.

— Този демон знае кой го е убил.

Арлен я изгледа с леко снизхождение.

— Мъртъв е, Рен. Нищо за никого не знае.

Наведе се, взе наметалото и внимателно го отръска от пръст и листа, преди да го сгъне старателно.

— Честна дума, никога не съм обичал да го нося. Не искам да се крия, точно като теб. Може би още по-малко от теб. — Изсумтя. — Някога да си получавала подарък от някого, който явно много е мислил за него, но го отваряш и си казваш „Този човек изобщо не ме познава“?

Рена кимна.

— Както когато тате купуваше бъчва от бирата на Богинс, за да отпразнува рождения ми ден, а после я изпиваше цялата сам. — Сви рамене. — Танърови никога не са били по подаръците. Поне откак мама се спомина.

— А как стана това? — попита Арлен тихо. — Чух, че са били демони, но не ми разказаха всичко.

— И аз не я знам — призна Рена. — Ядрони са били, но защитите не бяха прекъснати. — Била е на двора. Помня, че с тате се бяха карали страшно същата нощ. Като малка не го мислих много, но сега ми се струва, че е избягала навън, за да се измъкне от него. Нощи наред и аз съм се чудела дали да не го направя.

— Радвам се, че не си — отвърна Арлен. — Едно е да бягаш, когато имаш накъде, но ако ще си виждаш сметката, по-добре в битка, отколкото в бягство.

— Честна дума — съгласи се Рена.

— От наметалото има полза. Без него може би и двамата щяхме да загинем.

— Май трябва да благодаря на Лийша Пейпър, че ни е спасила, тогава.

Рена се изплю.

— Ти ни спаси, Рен. Нито наметалото, нито ножът на баща ти се разходиха сами до онази гад от Ядрото. Мисловният демон беше най-близо от всички досега да ми види сметката, а не един и два от тях и без това почти са успявали.