Вестители

— Майкъл, постоянно ли сме в опасност от нападение на вампири? — попитах го внезапно.

— Може би ще се изненадаш, но митът, че кръвожадните са нощни същества и не могат да излизат на дневна светлина се оказва… ами мит. Кръвожадните са свободни да отидат където пожелаят и когато пожелаят — думите му ме накараха да потреперя.

— Тогава не е ли опасно да се разхождаме далеч от ъм…

— От палатата? — усмихна се той. — По принцип да, но ние не сме извън пределите ѝ. Това е част от нейния парк.

— Нима дворът ѝ е толкова голям? — учудих се.

— Да. Дори повече. Тук има много места, които не се забелязват на пръв поглед.

— А какво спира вампирите да влязат в Палатата?

— Защитена е с магия. По-скоро заклинание, отколкото магия.

Повдигнах рязко вежди нагоре и го зяпнах невярващо.

— Мислех, че ще кажеш, че има толкова много солдати, че няма начин да посмеят да стъпят тук.

— Донякъде — засмя се, — но тези заклинания са мощни и само няколко души са способни да ги направят.

— Защо не направят същото с останалите места по света? Защо не защитят целия свят? — запитах го възмутена.

Той поклати глава.

— Изисква се огромна сила, която не е неизчерпаема. Освен това заклинателите трябва да са наблизо, за да подейства магията — каза. — Но кръвожадните не нападат никого пред очите на други хора. Ако си на оживено място, ще си в безопасност.

Аз се загледах в краката си и за миг усетих мириса на зимата — такъв, какъвто беше в София. Усмихнах се.

— Откога си тук? Имам предвид, при Ордена? — запитах го.

Той бръкна с ръце в джобовете и се сви сякаш му беше твърде студено.

— Дойдох почти веднага след инцидента. Баща ми настоя да дойда в Москва, за да развия способностите си. Майка ми от своя страна беше толкова уплашена за мен, че не посмя да възрази.

— А ти искаше ли да дойдеш тук?

— Не. Обичам Лондон и не исках да си представям живота си на чуждо място. Без приятели, без семейството си… — отвърна.

— Разбирам. Но сега имаш приятели, нали? Зоя и Юри.

— Да, те са много… интересни. Но понякога се чувствам сякаш съм не на място. Оставам си чужденец.

Усетих в гласа му меланхолия и побързах да го обнадеждя.

— Е, ставаме двама. Повярвай ми, последното, което исках, беше да напусна България. Аз също се съмнявам, че ще се почувствам като у дома си. Но… — замлъкнах.

Той обърна лицето си към мен.

— Но?

— Нищо. Просто се надявам нещата да се променят.

Лицето на Игор изникна пред очите ми. Престани да мислиш за него, по дяволите! Какво ти става, Ксения?

— Как се приспособи? Как проговори руски? — запитах го.

— Сред семействата ни, на вестителите имам предвид, е прието да се учи руски. Не че го научаваме много добре…

— Защо да е прието?

— Защото Орденът е в Русия. А всички сме свързани малко или много с него — поясни.

— Казваш, че не го научавате много добре, но ти се справяш отлично.

Той се усмихна.

— През първата една година отказвах да говоря на руски. Беше нещо като бунт срещу това, че ме бяха пратили тук.