Изневяра в рамките на приличието

— Тук целият район не е наред. Въздухът е отвратителен. А ти чакаш дъщеричка.

— Син — поправих я аз.

— Тя погледна с недоверие към корема ми и сви рамене.

— Все тая. Мястото не става за деца.

— Нямам друга възможност — оплаках се аз.

— Има случаи, когато е по-добре да нямаш нищо, отколкото да имаш нещо такова — тя направи широк кръг с ръка, сякаш за да обхване околността.

Аз проследих ръката й с поглед.

Панорамата наистина не беше особено привлекателна. Във всички посоки, докъдето ми стигаше погледът, се виждаха стобори и гаражи, а отдясно, закривайки слънчевата светлина, се издигаха комините на топлоцентрала. Гъстите и мръсни облаци дим, които изпускаха, закриваха небето. Стана ми лошо. Наистина ли ще живея тук?

— Ще я видя, след като така и така съм дошла — въздъхнах аз.

— Отваряй си очите на четири — посъветва ме бабката, преди вратата на входа да се затвори зад мен. Посрещна ме вход, който смърдеше не на мръсотия, а направо на мърша. Не знам през коя година е строено това чудовище, но строежът със сигурност не е отнел много време. Най-вероятно се е водило за временна постройка. Само че, както се знае, няма нищо по-постоянно от временните постройки. Спомних си как Костя мърмореше сутринта:

— По-добре да беше стандартната панелка на пет етажа. Честна дума.

— Защо? — учудих се аз.

— Защото тогава поне щеше да има вероятност, че все някога ще я съборят. А това жилище ще ни надживее.

— Стига си се навивал — казах му аз.

Но сега разбирах, че е бил прав. Жилището беше на деветия етаж. Добре че поне асансьорът работеше, макар че така се тресеше, сякаш всеки миг щеше да рухне.

— При мен ли идвате? — един суетящ се млад човек ме чакаше пред самия асансьор.

— Не знам — смутих се аз. — Идвам на оглед на жилище.

— Значи сте при мен. Аз съм Павел, а Вие сигурно сте Полина.

— Да — зарадвах се аз. Поне не се бях объркала.

— Нито дума за цената — строго ме предупреди Павел.

Макар и да бях в напреднала бременност, в такива екстрени ситуации успявах да се стегна и да си включа мозъка.

— Да не би да криете цената? — предположих аз, а лицето на Павел се покри с петна.

— Искате ли да купите жилището? — процеди той.

— Не съм сигурна. Още не съм го видяла.

— Ами тогава да не го гледаме изобщо. Казаха ми, че просто искате да видите стените. А ако ще разсъждавате за цената… Такива като вас ме чакат цяла сюрия — Павел демонстрираше очевидно желание да се отърве от мен, колкото се може по-скоро.

Аз се изплаших. За какво загубих толкова време да стигна дотук и за малко да стана жертва на алкохолик?

— Успокойте се, Паша. Дори нямам представа колко струва вашето жилище. Просто искам да го погледна. Ще бъда няма като риба — обещах аз.

Агентът се замисли, като че ли преценяваше може ли да ми вярва. След това въздъхна (вероятно си спомни за подкупа, обещан от съпруга ми) и ме въведе в жилището. Там ни чакаше измъчена от живота и от нищетата жена на около четирийсет и пет години.