Изневяра в рамките на приличието

— Как ще си купим жилище?! — питах аз. Перспективата да родя и още да сме в квартира под наем ме плашеше. Не вярвах в бъдещето. Не вярвах в нищо. Но най-малко вярвах в себе си.

Една вечер Костя се прибра крайно потиснат, с посивяло лице и каза:

— Край. Купуваме жилище. Няма какво да се прави. Няма да намерим друго. Цените скочиха страшно.

— Какво представлява? — оживих се аз, но като улових погледа на мъжа си, разбрах, че по-добре да не бях питала.

— Бунище. В Бирюлево. На гъза на географията. Ще пътувам до офиса сто години — само дето не се разплака Костя.

— Тогава за какво ни е? — просто проформа попитах аз.

— Документите им са в ред и са съгласни да го купим с ипотечен кредит. А и парите ни ще стигнат. Макар че да си купя жилище в девететажна панелка за близо три хиляди долара квадратния метър, надхвърля всичките ми разбирания. Няма жилище в Москва, което да струва такива пари. Само че за всяка боксониера чакат трима като мене. Така че даже ще ни се наложи да платим рушвет на тяхната агенция, за да ни даде тая шибана развалина.

— Нямам желание дори да я виждам — натъжих се аз. Да чуеш думата „шибана" от устата на Костя, беше като да присъстваш на изригването на заспал вулкан. Очевидно и той беше докаран до ръба на търпението си. — Може пък нищо да не купуваме, а?

— И какво? Тук ли ще раждаш? Знаеш ли, че ми се обади хазяйката?

— Не — изстинах аз. Още какво има да става?

— Вдига ни наема. Ще трябва да й плащаме двеста долара повече. Така че вече ми е все едно. Там поне ще плащам за нещо свое.

Костя беше страшно потиснат. Както и аз. Нямах сили да го подкрепя. Аз самата се бях предала напълно. Но след като така или иначе щяхме да купуваме жилище, реших, че е по-добре да го видя. Без да обръщам внимание на корема си. И затова на следващата сутрин отидох в Бирюлево, за да хвърля поне едно око на потенциалното ни семейно гнездо.

— За какво ти е това? — учуди се Динка, когато й казах, че отивам сама на другия край на града, за да видя жилището.

— Ами ако видя нещо, с което няма да мога да се примиря? — инатях се аз.

— Стига, остави Костя да купува. Няма как да стане по-лошо.

— Не мога така. Ами ако там изведнъж разбера как трябва да постъпя — като ненормална обяснявах аз. Но тя не ме разбираше.

— Трябва да мислиш само за себе си. Скоро ще раждаш. Да не би да си решила да прецакаш нещата накрая. Досега всичко върви толкова добре.

— Не, не е така — аз си загризах устната и тръгнах.

Оглеждах се във всички посоки и се опитвах да намеря отговори на въпросите си. Където и да е. Дори в графитите по стените. Или пък в рекламите. „Поля вика Вселената. Отговорете!" Трябва да ви кажа, че когато Вселената (това е според будизма) се опитва да ви подскаже правилния отговор, тя го прави много по-добре, отколкото обаждане до приятел или помощ от публиката като в „Стани богат". В моя случай Вселената очевидно опитваше да стигне до заспалото ми подсъзнание по всякакъв начин. Дори и нелицеприятен, само да я чуя. Има си хас, та нали вече девет месеца настоятелно се опитвах да не чувам нищо, нито дума. Слязох от автобуса на съответната спирка.