Изневяра в рамките на приличието
- Автор: Веденска Татяна
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефана Кръстева
- Жанр: Любовь и отношения
Электронная книга - «Изневяра в рамките на приличието». Краткое содержание книги:
— Здравей, Павел. Извинявай, че не съм облечена — занарежда тя, докато бършеше в престилката си изцапаните си с някаква храна ръце.
— Няма нищо — чуруликаше изменилият се до неузнаваемост младеж. Сега той го играеше „мъдрия приятел и наставник". Стана ми противно.
— Здлавей, леличко! — от кухнята изскочи някакво сладко чорлаво чудо на около пет години.
— Здравей — подскочих аз от изненада. — Как се казваш?
— Ромочка — пророни чудото и изчезна.
А аз тръгнах да обикалям жилището. Това ми отне около трийсет секунди. Жилището се състоеше от стая и кухня, чиито прозорци гледаха към депресиращите комини на ТЕЦ-а.
— Не се тревожете, тук е тихо. Околовръстното почти не се чува — мазнеше се собственичката.
— Околовръстното ли? — обърнах се аз. Изобщо бях забравила за него. А всъщност зад всички тия гаражи би трябвало да е точно то. Господи, къде попаднах?
— Ами да. Изобщо не се чува. А ТЕЦ-ът е безвреден. Изпуска само пара. Малко е влажно и толкова.
Помнейки правилото, че рекламата движи търговията, жената се стараеше максимално.
— А Вие защо се местите? — проявих любопитство аз. Жената се запъна, а след това погледна корема ми и отговори.
— С мъжа ми се развеждаме, така че се налага да направим замяна.
— И каква замяна можете да направите?
— Аз ще се преместя в областта, там жилищата са три пъти по-евтини — обясни жената. — а за врага ще има стая в комуналка.
— Защо да е враг? — изненадах се аз.
— Защото ме изоставя — въздъхна тя и ми показа, че разговорът е приключен, като излезе от стаята.
Аз направих смутено още няколко крачки, разгледах банята. Тя беше вътрешна и както и очаквах — покрита с плесен. Но най-ужасното, най-страшният кошмар, който ме накара да избягам с всички сили от блока, от жилището и от района, триейки сълзите от очите си, беше дежавюто, което ме завладя със страшна сила. Изведнъж съвсем ясно си дадох сметка, че ако двамата с Костя не направим незабавно някаква промяна в живота си, след няколко години ще бъда същата като нея. Същата като тази съсипана жена, която напускаше Москва и бягаше от непревземаемия хълм от приказката на Луис Карол. Разбира се, и изневярата ми нямаше да изчезне, дори и Костя да купи жилище и да продължи да бъде прекрасен баща и съпруг. Само че докога? Станалото щеше да виси като дамоклев меч над главата ми. Като пушка, която задължително някога ще гръмне. И детето със сигурност ще бъде от Денис и ще ми напомня всеки ден, че ползвам любов и семейно щастие на кредит, също както и жилище. Защото в такова жилище, в такъв дом, семейството ни ще се разпадне със сигурност. И аз ще се окажа там, откъдето съм дошла. Някъде в областта, сама и с дете на ръце. Защо? Защо?
— Какво Ви е? Добре ли сте? — дръпна ме за ръката някаква жена в униформа на служител на метрото. Оказва се, че съм стигнала до метрото и дори съм влязла вътре, без да забележа.
— Не, не съм добре, но няма значение — издърпах си ръката и се запътих към влака.
Сълзите ми пресъхнаха, остана само някаква тъпа решителност, която ме отведе вкъщи. Спирах няколко пъти и се опитвах да се паникьосам. Струваше ми се, че още мога да се спра, че мога да поправя нещата, че мога да измисля нещо, да постъпя по друг начин…
— Разгледа ли апартамента? — още на прага ме попита Константин и погледна към корема ми с безпокойство.
— Да разгледах го — кимнах аз и влязох вкъщи.
— И? Какво мислиш? Разбираш ли, вече съм се договорил да платим аванс още утре. Трябва да бързаме, защото няма да успеем да си подадем документите в банката — той говореше толкова бързо, сякаш се опитваше да ми затвори вратата и да не ми разреши да кажа онова, което не искаше да чуе. Аз не го прекъсвах и спокойно си свалях обувките. Беше ми топло. Бях жадна. И нямах никакво желание да говоря.
— Ще ми сипеш ли чай? — помолих го аз.
— Разбира се. Седни. Със захар ли?
— Да. И с кифличка. Дори с две — жално помолих аз. И не издържах и се разплаках.
— Недей така, недей така. Престани. Няма да останем там цял живот. След няколко години ще го заменим. Ще съберем още малко пари и ще го заменим — Костя ме галеше по главата и ме целуваше по очите, изтривайки сълзите ми с дланите си.
— Мислиш ли? Наистина ли? Вярваш ли го? — хлипах аз.
— Разбира се, глупачето ми. Разбира се.
— Не съм сигурна, че ще издържа там и един ден.
— Аз също. Но какво можем да направим? В момента не можем да си позволим нищо друго.
— Ами тогава по-добре да не купуваме нищо. Да си вложим парите като Динка в някой фонд и да ги умножаваме.