Изневяра в рамките на приличието

— Не съм сигурна, че детето е твое — тихо но твърдо произнесох аз и млъкнах.

Костя не мърдаше. Мина минута. Погледнах го и си помислих, че просто не ме е чул. Беше се случвало многократно. Аз му разказвам нещо, дори жестикулирам или показвам нагледно, а той се обръща и казва: „А? Какво? Извинявай бях се замислил, какво каза?".

— Трябва ли да ти го повторя — уточних аз.

Костя се сепна и преглътна.

— Няма нужда — каза с хриплив глас.

Значи е разбрал, няма нужда да повтарям, си отбелязах механично наум. След което зачаках с интерес някакво продължение. Реакцията му. Това, заради което не бях спала толкова нощи. От което толкова се страхувах и толкова го чаках месеци наред. И заради което, в края на краищата изядох такива количества тестени изделия.

— Знаех си, чувствах, че между теб и оня здравеняк има нещо — процеди през зъби Константин Яковлевич.

— За кого говориш? — леко се изненадах аз.

— Не се прави, че не разбираш! — злобно и язвително подхвърли Костик. Със спокоен и високомерен тон. Отвратителен характер! Винаги и във всяка ситуация запазва спокойствие. Като шибан английски лорд.

— Просто искам да съм сигурна, че говорим за едно и също — отвърнах аз.

— Говоря за синеокия гинеколог от работата на Динка — презрително завърши той.

Призля ми.

— Той е офталмолог. Значи си знаел. И защо толкова умело криеше, че знаеш? — запелтечих аз. Умът ми не можеше да побере факта, че Костя е знаел. Знаел е всичко с подробности. И е решил да си замълчи. Предпочел е да ме остави да се измъчвам от чувството си за вина. Ама и аз съм една! Пролях толкова сълзи, вместо отдавна да му кажа и да изясня нещата. Изведнъж ме обзе чувството, че съм успяла. Успяла съм да легна навреме на операционната маса и сега остава само да завърши операцията.

— Нищо не съм крил — в очите му имаше паника. — Какво трябваше да направя? Да те следя ли?

— Защо да ме следиш? Можеше просто да ме попиташ. Щях да ти отговоря честно.

— Какво да те попитам? Мила, я ми кажи, спиш ли с тоя стоматолог? Така ли?! — Костя ми се подиграваше отвратително и не разбирах кого точно дразни.

— Той е офталмолог. Сигурна съм, че си се досещал за всичко, но си предпочитал да не го забелязваш. Така ти е било по-удобно — вече не се контролирах. Изведнъж пред погледа ми като калейдоскоп се завъртяха всичките събития и лица, и чувства. С крайчеца на съзнанието си разбирах, че тая фантасмагория, тоя спектакъл, в който аз обвинявам Костя за собствената си измяна, е истински театър на абсурда. Но какво да направя, като чувствах нещата така.

— Интересно, защо ти крещиш на мен? — възмутено се опули Константин.