Изневяра в рамките на приличието
- Автор: Веденска Татяна
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стефана Кръстева
- Жанр: Любовь и отношения
Электронная книга - «Изневяра в рамките на приличието». Краткое содержание книги:
— Не знам. Или са собственици от по-малко от три години, или ги е страх, че няма да издържат проверката на банката. Или пък имат купувач с готови пари. Причините може да са различни — сви рамене тя.
Не мога да кажа, че разбрахме за какво говори. Но се досетихме, че при ипотеките има подводни камъни, за които дори не сме подозирали.
— Какво да правим? — огорчи се Константин.
— Обърнете се към агенция за недвижими имоти — посъветва ни момичето.
Оказа се, че съветът й не е толкова лош. Но към общата сметка се прибави печалната сума от три хиляди долара за агенцията. Но поне спряхме да губим безкрайни часове в прозвъняване на най-различни оферти, при които винаги изникваше някакъв проблем.
— Не се притеснявайте. Вие търсите практически из цяла Москва, така че със сигурност ще намерим нещо. Вярно е, че през лятото не се продават много жилища, но пък и цените не се качват бързо — увери ни агентката по недвижими имоти, още едно симпатично и уверено в себе си момиче. Ние се успокоихме и забравихме за съмненията си. Навън беше лъчезарно лято и вярвахме, че жилището ни е някъде съвсем наблизо. След това пак чакахме и чакахме обаждане от агенцията. Един-два пъти седмично тя се сещаше за нас и ни водеше да видим поредната дупка, в която човек няма да иска да умре, камо ли да живее. Към края на юли плодът, наречен „ипотека", започна да загнива.
— Сигурна ли сте, че за нашите пари можем да купим нещо прилично? — ядосваше се Константин Яковлевич, когато агентката вежливо му казваше, че няма нищо подходящо. И че всичко е разпродадено.
— Виждате ли, в момента на пазара е пълно с купувачи с ипотечни кредити. Чакат на опашка за всяко жилище. В такива условия трябва да вземете първото, което ви попадне, а вие капризничите. Какво не ви хареса в пететажния блок?
— В него не бих гледал и свиня — озъби се Костя.
— Ами тогава ще търсим още — обидено сви устни агентката. — Само че цените вървят нагоре. Освен това разрешението ви от банката също не е безсрочно. След месец ще се наложи да го продължите.
— Защо? — смути се мъжът ми.
— Защото. Прочетете си уведомлението. Там са посочени всички срокове — грубо отвърна девойката.
Очевидно вече не й бяхме интересни като клиенти. Константин се впусна да чете документа, който банката ни изпрати по пощата. Оказа се, че имаме само месец да си намерим жилище. След което щеше да се наложи да повторим цялото представление.
— Разбира се, всичко ще бъде много по-бързо, защото банката ще трябва само да се увери, че статут ви не се е променил — „успокои" ни агентката.
Ние се натъжихме. Какво ще правим, ако не успеем да си купим жилище дори с помощта на кредита. Аз подкрепях Костя, доколкото можех. В дълбините на душата ми обаче вече се прокрадваше страхът, че целият този кутсузлук е наказание за мен. За греховете ми. И още (но за това ме беше страх дори да си помисля, камо ли да го кажа на глас), че Бог не иска ние с Костя да се сдобием с дом. Защото Костя не е заслужил подобно нещо — да купува жилище на невярната си жена, която носи чуждо дете. Когато в главата ми нахлуеха подобни мисли, ми се искаше да крещя от ужас. Аз, разбира се, не бях представител на издигнатата в духовно отношение част на населението. С еднакъв интерес слушах истините на хиндуистката култура, представяни от мои приятели, наскоро станали кришнари, гледах си на кафе, подреждах заедно с Аллочка пасианси с карти Таро, а след това палех свещи в православния храм заедно с Динка, която ме беше взела със себе си, за да не й е скучно. Така че изобщо не можеше да се определи що за странна птица е моят светоглед. В едно нещо обаче вярвах свято — че в живота всеки си получава заслуженото. И следователно нищо добро не ме чакаше.
ГЛАВА 5
За дежавюто
Като дете много обичах приказките. Те ми помагаха да се примиря със суровата прозаичност на живота. В родното ми Петльово имаше максимум чист въздух и минимум силни усещания. Липсата им компенсирахме със собствени усилия. Заедно с банда дечурлига влизахме в старите изоставени къщи, които бяха в изобилие в околностите. Вътре, слушайки воя на вятъра и собствените си „ах" и „ох", се плашехме помежду си с най-различни небивалици, започващи с думи от сорта на „… в един черен, черен град, през една черна, черна нощ вървял един черен, черен…" или „Имало едно време едно момиченце, най-обикновено момиченце, само дето нямало една ръчичка…" Беше страхотно да пищим от страх, докато седяхме върху старите изтънели дъски в къщата, където бяха живели множество непознати хора. Те са се радвали, тъгували са, умирали са и накрая домът е оставен да се разруши. И досега си мисля, че на света няма нищо по-трогателно и по-самотно от тези изоставени дървени къщи. Изкривени, стари и скърцащи. След тях нашето жилище ми се виждаше страшно уютно и топло. Преди заспиване мама ми четеше приказки на народите по света. Вятърът виеше и светът ми се виждаше безкраен, голям и непознат, а собственото ми легло толкова меко и сигурно, че ми се искаше да се завия презглава и да слушам, да слушам равния глас на мама, която всеки път ми четеше нова, но все пак позната приказка. Някои от приказките бяха руски. Например за сивия вълк, който носел на гърба си нашия роден царски син, за да откраднат поредния раритетза царя господар. Или за принцесата, която мълчаливо плетеше ризи от коприва за омагьосаните си братя. Тези приказки пораждаха и у мен желание за подвизи. Веднага ми се искаше да отдам живота, силата и любовта си на някого. Между другото, тези пориви не ми стигаха дори да помогна на мама да измием чиниите. Всичко или нищо. Бях съгласна единствено да плета ризи. За помощ в домакинството и дума не можеше да става. Много обичах и приказката „Аленото цвете". Нямах нищо против да ощастливя подходящото чудовище, разполагащо с всякакви удобства. Имам предвид замък, градини и още такива атрибути на „долче вита". Всъщност е много интересно какви стереотипи залагат в съзнанието ни приказките. За първи път на тази мисъл ме наведе Динка, с която до самозабрава си играехме на принцеси.